July 17th, 2012
И ще дойде най-щастливият ден…
Част I
Дали съм била на сватба в Япония? О, да, била съм. След като се помъчих да се сетя по-точно, установих, че в Токио съм била на общо три сватби, включително моята.
Първоначално ще ви опиша моята, нашата с Ники, сватба. Някои от вас вече са слушали този разказ, предаден от очевидец, т.е от мене, но с риск да се повторя – ето отново нашата история.
Всичко започна с кратък, но информативен телефонен разговор с консула от българското посолство. Благодарение на него открихме, че двама чужденци, още по-точно българи, не може да сключат брак пред представител на родните власти и по този начин бързо и лесно да си решат проблема. Оказа се, че вината за това въобще не е в нашите власти, а в японските. Япония не е подписала някаква международна конвенция, което пък от своя страна лишава консулите от правото да извършват бракосъчетания.
Въпреки всичко отидохме да се срещнем лично и да се посъветваме с тогавашния консул, който още веднъж ни увери, че невъзможни неща няма и като нищо ще ни оженят в някоя токийска община („Че то доста нашенци се женят тук. Аз легализирам някъде около 30 брака годишно“, което беше доста изненадваща информация за нас). Затова смело се насочихме към Шинджуку, общината ни по местоживеене.
Няма как да не им призная на японците, че може би поради факта, че не могат да отказват в прав текст или заради задължителната учтивост при всички видове обществени услуги, но не ни посрещнаха с логичния въпрос „Анкоолу, как ви дойде наум да ни занимавате с такива глупости? Защо искате да направите живота ни труден и сте решили да се жените тъкмо при нас? Защо не свършихте тази работа в родната си страна?“. Може да са си помислили доста по-нецензурни неща, но така и не разбрахме.
Не стига, че отидохме при тях с такива странни мераци, ами на всичкото отгоре не можехме да говорим японски. Убедена съм, че ако при първия въпрос дали могат да ни оженят не са ни сиктердосали мислено, то когато разбраха, че ни трябва и преводач, вече са го сторили. Но поне го не показаха по никакъв начин. Просто служителят на гише 39, който регистрира гражданските актове, намиращо се до гишето за данъци, позвъни по телефона и след пет минути се материализира една жена, също служител на общината, която да ни превежда. Разбира се, първата им работа беше да ни изпратят отново в българското посолството, което ние, за да сме чисти пред съвестта си, направихме.
Учуден, че ни вижда отново, консулът попита: “Ама вие пак ли тука? От коя община ви връщат? От Шинджуку ли? Че тия к’во се правят на ударени? Не им е за първи път да женят българи!“ и след като отново ни посъветва да бъдем по-настоятелни, ни изпрати отново в общината.
В такива случаи, когато те правят на пиян морков от разходки между институциите, моята политика е да не включваш нерви, защото е безсмислено. Напълно съм убедена, че на държавен чиновник не можеш да повлияеш в нито една страна. Смятам, че трябва да се действа като при случайна среща с лъв – не мърдаш, гледаш го анализиращо и съсредоточено в очите, не показваш, че те е шубе, докато не отстъпи… и се надяваш той пръв да го направи. Може би от примера си личи, че никога не съм ходила на лов за лъвове, но така си представям горе-долу срещата с държавен чиновник където и да е по света.
Когато се завърнахме в общината, намерихме друг служител на същото гише, който повтори предишното упражнение – повика преводачка, каза ни да отидем в посолството и т.н. Точно бяхме започнали да мислим, че ще потънем под вълните на бюрокрацията и няма да се бракосъчетаем, когато преводачката си спомни, че този съвет вече са го пробвали. Чиновникът извади голяма папка с документи на всички езици и започна да рови. Намери документи на българи, които са се женили… Последва дълго съзерцаване в очите от наша страна, уверения, че наистина сме ходили в посолството и уви! оттам няма да ни помогнат. Лъвът (чиновникът) отстъпи и лениво завъртя опашка. Разбрахме от преводачката, че се е съгласил да ни допусне да си подадем документите, удостоверяващи, че сме свободни като птички и не сме в брачни отношения с други хора, с каквито ние вече бяхме въоръжени. За да не ни отпратят с празни ръце, ни връчиха за попълване формуляр А-38. Взехме си го и си тръгнахме доволни. Ха сега да видим кой ще ни се опре вече! Ние, победителите на японската бюрокрация! Хау!
Въпросът беше, че формулярът беше на японски и Ники реши да го занесе в университета и да помоли някой от лабораторията да го попълни – лесна работа. Лесна, лесна, но така тръгна и клюката сред колегите му, за което ще разкажа по-късно. Да се върнем на попълването на документа – трябваха ни двама души, които да свидетелстват, че ние сме лицата, за които се представяме, но изискването беше да са японци и то на трудов договор. Тъй като повечето ни приятели тук (100%) не са нито едното, нито другото, отпаднаха като възможност. В крайна сметка Ники реши да помоли научния си ръководител, Кен и един от професорите в лабораторията да се подпечатат.
Забелязвате ли, че не казвам да се подпишат. Възможно е да не знаете, защото и за мене беше изненада да разбера, че в Япония най-често не се подписват, а поставят печати. Всеки има право да има колкото печата си иска, но само един или два може да са официално заверени като такива в общината. Има всякакви разновидности – кръгли, квадратни, с червено мастило, с черно, но всички съдържат името на притежателя си.
И така, нашите академични свидетели поставиха печатчетата си и ние с чувство на опитомители на лъвове тръгнахме отново към общината.
По пътя дотам си мислех за това какво би станало, ако двама ентусиасти от Япония, Лаос, Индия или от която и да е част на света, 
решат да се оженят в нашата община „Красно село“, без да знаят български… предполагам, че всеки може да си представи различни комедийни ситуации и съм убедена, че почти всички ще са възможни.
Служителите в общината прегледаха документите и ни казаха, че следващата стъпка е да бъдат разгледани в Министерство на правосъдието, тъй като не са издадени в тяхната страна. Нормално, закимахме разбиращо ние. Точно докато се чудехме колко ли ще чакаме решението на въпросното министерство, когато изненадващо ни попитаха за избор на дата на брака – кога бихме искали да е: в деня на подаването на документите, т.е същия ден или в деня, в който научим решението на Министерството на правосъдието. Дружно решихме, че е добре да се почерпим същия ден, тъй като беше петък и се полагаше след усилията ни.
Общинарите казаха, че няма нужда да идваме пак, тъй като те ще ни се обадят по телефона, когато има решение. Малко объркани какво точно ни се е случило, успяхме да се съобщим на родителите си и да им кажем, че е твърде възможно евентуално днес сме се оженили, а може и да не сме, но в най-скоро време ще разберем дали се е получило.
Телефонният разговор наистина не се забави. В понеделник позвъниха да ни кажат, че документите ни са одобрени и вече можем да се смятаме за женени… от петък. Уведомиха ни, че ако ни е необходим сертификат, можем да отидем на същото гише, за да го получим или пък да използваме автоматите в коридора, които са за издаване на подобни документи. Ама че са организирани! Ура! Може да си ходим в общината всеки ден и да си печатаме на автоматчетата колкото си искаме свидетелства за брак!
С Ники отново се почерпихме – няма да изпускаме повод пък! Обадихме се още веднъж на родителските тела, за да им кажем, че онзи ден наистина сме се оженили, вече няма съмнение по въпроса и да се черпят пак. И ето ни – вече женени.
Сърцето ми пееше чудни песни! Колко било хубаво да се ожениш в Япония – отиваш на гише 39, попълваш формуляр А 38 и си готов. Без назидателното слово за „създаване на крепка семейна единица“, без маршове, чаши за шампанско и избор на цвят за панделката, която да ги свързва, медицински изследвания и куп други съпътстващи главоболия. Така че ако решите да се жените без церемонии, направете го в Япония!
Така си мислех аз и весело и спокойно си живеех, но всъщност Кен, научният ръководител Ники, след плъзналата клюка и кратка консултация с женския състав в лабораторията, реши, че най-вероятно аз много страдам,че не съм се видяла в бяла рокля и не съм била истинска булка, защото се предполага, че цял живот съм мечтала за това. Каква заблуда! Ако съм пропуснала да спомена на някой още – това е последното ми желание и не само мое – на Ники също. Той също не иска да да се види в бяла рокля:))) Шегата настрана, но наистина гледах да избегна всякакви подобни церемонии с всички сили. Нямам нищо против да ходя на сватби като гост, била съм кума, украсявала съм много такива събития… о, дори не искам да си помислям колко сватби съм украсила и с колко булки съм се сражавала и успокоявала, така че – не, благодаря! Естествено всеки има право на избор – на някои им харесват ритуалите и мечтаят за тях, аз просто не съм от тази порода. Поради тази причина решението на колегите на Ники и по-специално на Кен да не оставя нещата без празничност ми дойде неприятно изненадващо.
Когато Кен каза, че ще имаме сватбено „парти“ няколко месеца по-късно, бях готова да заобяснявам на всякакви езици, че не искам сватба, но Ники ме успокои, че ще бъде просто ходене на кръчма. Той вече бил присъствал на подобно събиране по повод сватбата на една неговата колежка от лабораторията и не било страшно. Просто отишли в една пицария след работа, хапнали и си тръгнали. Каза също, че облеклото било ежедневно. Хм, звучеше наистина като обикновено излизане на кръчма, а пък аз съм добре тренирано животно на къси и дълги кръчмарски разстояния и подобно събитие мога да понеса.
Второто, което ме притесняваше беше финансовата част. Според нашите разбирания младите трябва да „почерпят“, което не е лесно в България, но повярвайте ми в Япония си е просто невъзможно. Тогава разбрах другата хубава, а именно, че няма да ни се наложи да плащаме вечерята на половината университет. Дори нещо повече – за нас ще бъде безплатно. Всички, които ще дойдат, ще разделят консумацията на виновниците за събитието, също като на рожден ден. Идеално, казахме си, не искаме да теглим кредит за подобни неща!
Уф, отдъхнах си аз, това ме урежда: обикновена кръчма с колегите на Ники – няма проблем. И така след два месеца дойде времето, в което трябваше да отидем на нашето „парти“. Съвсем по японски то беше уредено много прецизно. Дадоха ни карта с местоположението на пицарията, в която трябва да отидем, с посочени начало и край на събитието. По програма трябваше да приключим рано, към седем часа и ние преценихме, че дори после ще имаме време да се позабавляваме с Богдан, колегата на Ники от Румъния и Елиса, приятелката му, които все още бяха в Токио.
Падаше се неделя и да си призная предната вечер бяхме ходили някъде на купон, караоке или всичко накуп, бяхме се прибрали в ранни зори и станахме малко преди уреченото време. Съвсем като за неделя. Казахме си, че това е подходящото време, за да отидем да хапнем по една пица. Не беше далече, на около десетина минути пеша от нас.
Сега като се замисля, трябваше да се досетя, че нямаше да бъде обикновено ядене на пица. Първият подозрителен сигнал беше, че някой предната седмица беше казал Ники да отидем малко по-официално облечени. Той твърдо и категорично отказа да се прави на „сервитьор“, т.е да облече костюм с вратовръзка, аз също реших, че в крайна сметка това си е просто събиране в кръчма и само пооправих малко перушината и сравнително бодро се отправихме към заведението.
Първата ни изненада беше, че заведението е от скъпарските. Както научих по-късно, с организацията се е занимавал Фукуда сенсей, един от професорите, известно конте и любител на изтънчената кухня. Втората изненада беше, че всички бяха с костюми и официално облечени. Изключение правихме ние и другите двама европейци – Богдан и Ани и всички заедно бяхме като в небрано лозе.
Заведението беше малко и не бих казала уютно. Ако трябва да кажа нещо положително за него, то е, че беше … симпатично празно. Когато влязохме, пуснаха сватбения марш (няма да ме оставят да страдам без някоя подробност, нали?).
Изтипосаха ни на един подиум, само двамата на самостоятелна маса. Позицията на всеки гост беше тактически изчислена от организатора-професор: от лявата ни страна седеше синът на собственика и ректор на университета (няма да си кривя душата – чест голяма) на една маса със сина на председателя на випусниците на университета (бъдеща влиятелна фигура според мене, а според Ники никой не е искал да седи със сина на ректора), от дясната страна беше таткото, сиреч самият председател на випусниците и Кен. Точно пред подиума бяха двете маси с изтъкнати професори и някои от видните сътрудници на лабораторията. 
Не трябваше да се учудвам, че Ники ги познава всички, но за мене си бяха просто непознати японци. На една маса в ъгълчето бяха настанени докторантите и Ани, която въпреки че е пълноправен член на лабораторията, защитила докторска степен, има неизличими различния, за да бъде допусната на масата с професорите – чужденка е и е млада. По първоначален замисъл на „младежката“ маса трябваше да бъде и секретарката на лабораторията, но получихме официални извинения за отсъствието й.
Всичко продължи, както и започна – много организирано. Дълбоко подозирам, че на японците организацията така им е в кръвта, че се раждат и умират организирано. Но да не се отклонявам – веднага след миниатюрните предястия, събитието откри със слово Кен, после се изредиха председателят на випусниците, синът на ректора, представителката на приятелите на университета или някаква друга организация, чието име не помня. Поднесоха ни цветя, а Кен се стараеше да ни осветли за какво говорят накратко. Тогава забелязах, че той има склонността при превод да предава само есенцията на разговора. Често след петминутно говорене той превеждаше: „Поздравяват ви!“. По много бройните поклони, които раздаваха и ние можехме да разберем, че ни честият, но така или иначе бяхме
доста стреснати, за да държим на точен превод.
Всичко протече по следния начин – хапка от ордьовъра, реч, поклони от японска страна, поклони от наша страна. След като се изредиха всички ръководни кадри с Ники си прошепнахме, че май и ние, по-точно той трябва да каже нещо, за да покажем благодарността си. Всички, които познавате Ники знаете, че той често може да е многословен в лични разговори, но в тактически моменти като този е отчайващо лаконичен: „Благодарим ви, че сте тук! За нас е голяма чест!“. Мисля, че имаше трето изречение, но съм го забравила. По-късно Богдан каза, че точно започнал да се опива от словесното майсторство на Ники, когато осъзнал, че речта вече приключила.
С основните ястия дойде ролята на другите гости – професори и докторанти. Всички ни поднесоха дребни подаръци и отново същата схема: глътка вино, подарък, поклони и благодарности. Много беше трогателно – бяха подготвили торта с надпис на английски и японски, която стигна за всички, че сигурно е и останала, ако съдя по парченцата, които ни сервираха.
И така в поклони и речи минаха двата уречени часа. После плеснахме с ръце, поклонихме се още веднъж и всички станахме. Преди да излезем, разбира се, си направихме снимка за спомен. Всъщност не една, а по две с всички налични фотоапарати по японски обичай. Учудвам се на търпението на сервитьора, който правеше снимките и после питаше собственика на фотоапарата дали е доволен от качеството й. На тази, която прилагам, може да видите всички 18 души, които преброих преди малко. Европейските физиономии са на Богдан от Румъния, за който ще стане дума във втората част на писмото и на Ани, нашата българска връзка.
Когато излизахме от ресторанта, Фукуда сенсей реши, че романтичното му организаторско сърце няма да е достатъчно удовлетворено, ако младоженците не минат под някоя арка по пътя. Затова веднага строи всички с вдигнати и допрени ръце в две редици, които образуваха нисичко тунелче с едно възвишение, което правеха ръчищата на Богдан.
Минахме под тази аркада и после пак ни ръкопляскаха.
Никога вече няма да получа толкова много ръкопляскания и поклони само в рамките на два часа. Каквото и да казвате, убедена съм.
Очаквайте “И ще дойде най-щастливият ден…” част II скоро!