УкРайна Токийска – животописи

Кучешки живот в Япония

 

Отдавна смятам да напиша едно писмо за кучешкия живот, но все не намирах време или по-скоро още се съвземах от изненадващите факти, които натрупвах месец след месец.

Живея в Токио вече от година и половина и нямам домашен любимец по много и, според мене, логични причини, но наблюдавам хората, които разхождат животни по улиците и парковете. Първото и най-основно нещо, което ми прави впечатление, е размерът на кучетата, който обикновено е като на котка. Пекинези, пудели, мини колита, дакели и др. – все дребни породи, сред които един мини шнауцер се извисява като великан.

Това, разбира се, може да се обясни с липсата на пространство – все пак Токио е една от най-гъсто населените агломерации в света с 34 милиона души според данните в Уикипедия. Спомням си, че когато прочетох тази статистика, инстинктивно се огледах, защото си помислих, че при такива цифри най-малко върху главата ми трябва да живее някой японец, че дори повече от един. Не бях далече от истината като се има предвид, че с Ники живеем в апартамент от цели 23 квадратни метра включително с терасата и банята. При което жилището се нарича апартамент, а не стая. И в крайна сметка след известно време това пространство ми се вижда повече от достатъчно за живеене и вече на шега наричам кухнята „Източното крило на замъка“, стаята „Западното крило“, а терасата – „Зимната градина“, но това е тема за друго писмо.

Второто, което ми прави впечатление беше, че 90 процента от кучетата са облечени с дрешки – панталонки, роклички, костюмчета, дъждобрани, понякога с обувки и различни други аксесоари – панделки, фибички, шноли и какво ли още не. В крайна сметка разбрах, че тук кучето е израз на престиж и високо обществено положение. Колкото си по-богат, толкова повече неща си позволяваш – време да разхождаш кучето си, пари, за да си купиш модерна порода, поддръжка, данъци, осигуровки, специални фризьорски и дресьорски услуги и още неизброимо много неща, с които трябва да се съобразите. Например ако решите да отглеждате куче, то трябва да живеете в сграда, в която е позволено да имате домашен любимец. В много от жилищните кооперации не е позволено. В тези, в които е възможно, обикновено има отделен специален асансьор за хора с кучета, за да могат другите живущи, които не искат да имат контакт с животните, да избягват какъвто и да е контакт с тях.

Въобще съществува голяма регулация на кучешкия и човешкия живот. Всичко изглежда подредено и защитаващо правата на всички – и хора, и животни, но дали е така? От една страна ми се струва доста логично и хуманно (спрямо хората), но от друга ми се вижда прекалено. Преценете вие сами, аз просто ще ви разкажа поредица от случки.

Преди около месец, когато времето се беше затоплило достатъчно, видях една двойка японци да разхождат на плажа пуделчето си, облечено по последна мода и с каскетче на главата, докато самите собственици бяха с къси панталонки. Възмутих се – как може да ти дойде наум да облечеш куче в толкова топло време? Не стига, че има козина, ами ти го облякъл с още дрехи, че и шапка на всичкото отгоре, докато собствениците се чувстват чудесно в блузките си с къс ръкав.

Дрешките преглътнах, обаче не мога да възприема количките за разхождане на кучетата. Поради ограниченията в града не може да разхождаш кученцето си по всички улици и ако ти се налага да стигнеш до близкия парк, за да разходиш кученцето си, трябва да го пренесеш по някакъв начин дотам. Ето защо находчиви предприемачи са направили “специални кучешки колички”, които не се различават кой знае колко от обикновените колички за бебета. Да не кажа хич. Прилагам снимка, защото най-вероятно никой няма да ми повярва или поне ще му е трудно да си представи колко много си приличат количките за кучета и тези за бебета. Никак не е учудващо, ако видите по улиците, в градския транспорт подобни колички, които изглеждат напълно, а понякога и доста по-съвременни и удобни от тези за бебета и от тях да се оглежда някое кученце. Често пъти от количката наднича не само едно, а няколко кученца. Най-големият брой кученца в една количка, който съм виждала досега, е осем. Бяха еднотипни – само дакели и гледката беше впечатляваща – голямо постоянно движещо се котило. Толкова бях впечатлена, че забравих да извадя фотоапарата, за да снимам…

Разбира се, за хората не винаги е удобно да бутат количките с кученца, пък и въпреки чудесните условия да влезете в метрото или влаковете в Токио, никой не може да отрече, че с чанта би било по-лесно. И така, другият разпространен начин на „разходка“ на кучето е да го напъхате в някоя много дамски изглеждаща чанта и да си го носите на рамо. Много редовно може да се заблудите, че поредната японка, която виждате с много маркови чанти, носи в тях само принадлежностите си, документи, гримове или кой знае какво. Често в тях има кученца.

Докато се разхождахме един ден се загледах в момичето, което вървеше пред мене и през декоративното, покрито с мержичка сърчице на чантата й, видях едно черно носле и две блестящи очички… бедният дакел! Добре, че е дълъг и нисък и пасва на този вид чанти.

Японците си разкарват домашния добитък в колички и по някои практични причини. Както вече споменах, не може да разхождате любимеца си където и да е. Дори в парковете може да го пуснете да се разхожда на земята, но не може да го пуснете от каишката. За да тича на свобода, трябва да отидете в специално обособените и заградени части в парковете, но не във всички. Например виждала съм подобни заграждения в обществен парк в един от централните райони на града. Загражденията са три вида – за най-малък размер кучета (пекинези и др.), среден – мини шнауцер и такива с размерите на кокер шпальол и последното заграждение е за най-големите породи. Както можете вече да предположите, най-празно е последното. Отстрани до оградите стоят доволните и горди стопани, сравняват дрешките на любимците си и им се любуват как … стоят. Наистина кучетата не се бият, не лаят и според мене са отвикнали или никога не са се научили как да тичат, да се забавляват и да гонят пръчка… . Разбира се, за да си пуснеш кучето в такива заграждения се заплаща на час и то никак не е евтино.

Освен това в някои от големите молове по покривите има площадки за разхождане на кучета, които не са достъпни за всеки собственик. Обикновено това са скъпарски молове и влизането в специално оградените терени става само с членски карти, издадени от кучешките клубове. Стопаните пускат любимците си в заграждението, постлано със зелен гумен мокет, по който да потичат. В заграждението има обикновено пейка с навес за стопаните и специално място, покрито с кърпички, ако на кучето му се доще да се облекчи.

Дори и там рядко ги пускат на свобода. Мястото е по-скоро, за да афишира статута на стопаните, а не толкова възможност за кучетата да потичат. В тези кучешки клубове обикновено се предлагат и други професионални услуги за домашния любимец – пилене на нокти, масаж, чистене на зъбите, фризьор, специално меню и много други.

Относно фризурата на кучетата – има много специализирани фризьорски салони, които предлагат подобни услуги. Запазих си дори брошурата на един, тъй като още гледам и не вярвам на очите си колко струва „вземане на връхчетата“ на козината. Разбира се, в тези салони се предлага боядисване, сешоар, игра с кучето и др.

Ако решите да си вземете куче или котка, трябва да има личен ветеринарен лекар, паспорт, разбира се, да плащате всички данъци и социални осигуровки за любимеца. Оказва се, че грижите около кучето може да отнемат много пари и време, затова много фирми вече са се ориентирали и предлагат „Кучета и котки под наем“. Обикновено може да отидете в някоя от тях и да си изберете порода, за да се разходите с куче на каишка. Фирмата ви осигурява всички необходими аксесоари към кучето. Обличат го, вчесват го, дават ви количка, вие си плащате на час и гордо отивате да се разходите в близкия парк и чакате да ви мине мерака да си взимате любимец за постоянно.

Понякога обаче може да нямате време да се разхождате или просто да не обичате кучета, затова има други опции – може да отидете в кафене за галене на котки. Това са заведения, в които обикновено има около десетина котки, които може да погалите за половин час или за час. Всъщност за колкото си платите. Преди да влезете обикновено ще ви помолят да се събуете и да си измиете ръцете. Правилата са прости – не трябва да дърпате опашките на котетата и не трябва да ги закачате, докато спят. Предлагат се напитки (безалкохолни и алкохолни), но може и да не си взимате, защото това не е основната цел на кафенето. Този вид услуга е сравнително ново откритие и според информацията в сайтовете е от 2004 година. Със сигурност върши работа, ако не искате да си взимате котка за постоянно и да си направите живота сложен (знам, че прекрасният котарак на Лора, Борисчо, не би се съгласил, че й прави живота сложен, а и самата Лора също, но тяхното си е друга история).

Освен котешките кафенета има и малки стопанства, които гастролират из паркове, молове, градини, площади и др. Ако има фестивал или просто почивен ден, покрай някой увеселителен парк се разполагат клетки със зайчета, козички, патета, таралежчета и др. , където може да изпратите кипящия от енергия наследник на фамилията да се позабавлява на воля. По мои наблюдения е изключително удобно за родителите да си поемат глътка въздух. И тези пътуващи малки зоологически градини са съвсем отделни от по-големите такива, в които с Ники се забавляваме и смятаме, че са за възрастни.

В Токио съм виждала да разхождат различни животни – кучета, котки, морски свинчета, зайци, но последната новост, която научих е, че една дама си разхожда костенурката в близкия парк всяка сутрин. Но всеки със странностите си.

Има още много детайли, които бих могла да добавя, но предпочитам да кача повече снимки и те да говорят вместо мене.

 

Следващия път ще ви разкажа за това как ходих на сватба по зададена тема от Лора.

 

Ваша УкРайна Токийска

 

 

Posted in Чуждоземни | 1 Comment »