УкРайна Токийска – животописи

Мили мои,
пиша едно писмо до всички, защото ще ми е доста трудно да разкажа на всеки поотделно за моето приключение до Япония.
Като начало полетът беше дълъг и скучен, както предполагах. „Аерофлот“ имат чудесно обслужване и храната е добра. В Москва нямаше нищо изненадващо, само безплатният безжичен Интернет зарадва сърцето ми. После се качих заедно с поне 300 души в огромен самолет за Токио. Летището на Токио “Нарита” не е по-малко от това в Москва, но се отличава със спокойствие на предвижването, липсата на опашки, облекчената процедура, усмивките на всички служители, простор и големи зали, в които се чувстваш чудесно.
Когато излязох, ме чакаше моят си Ники. Тук няма да навлизам в подробности, просто ще кажа, че ме посрещна топло:)
С него взехме влакът за Токио и за около час и половина пътуване покрай малки къщички в дворчета, ливадки, зеленинка и пасторални картинки (на село, както Ники нарича областта около Токио), започнахме да влизаме във вече познатата ми картина от града.
Още ми е малко трудно да събера мислите и емоциите си, но ще се опитам да ги подредя в някакви изречения, които да не приличат на брътвеж на сънуващ човек. Токио – изумителен, технологичен, изненадващ, подреден, странен, бъдещ, сегашен, модерен, традиционен, блестящ, усмихнат….. Не че очаквах да се е променил кой знае колко от април месец, но се изненадах от това, че се чувствам така сякаш си идвам от някъде…Може би затова спомогна и моментът, когато влязохме в Апартаментът (нашата малка квартира, 23 квадрата). Все пак с Ники сме подреждали и избирали заедно всичко (легло, бюро, маса и 3 стола)
Беше ясно, че не трябва да си лягам да спя до вечерта, защото иначе би ми се наложило да свиквам с часовата разлика повече от две седмици. Затова Ники ми беше направил една стройна програмка – среща и обяд с Богдан, разходка из квартала и барбекю в парка с руската група.
Всичко мина прекрасно – Богдан си е все същия забавен сладур. Казах му, че откакто го познавам, за мен вече румънците са едни Богдановци. Когато видя някоя кола с румънска регистрация в България, се сещам за него и се усмихвам, защото той е много положителен. Кварталът се е попроменил малко – някои неща са построени (!!!), други строежи са започнали. Дори на нашата малка уличка има строеж. Ако бихте могли да видите на какъв парцел земя се строи, никога не бихте повярвали. При нашите понятия оставяме толкова разстояние между две къщи, които са много близо. Ники проклетосва всички строители на нашата улица, но ще кажа само две неща – тихо и чисто е. Не съм разбрала как го правят още, но не се усеща, че има работници, багер (!!!) или че е мръсно. Постоянно се мие и след тях не се вижда, че е имало строителни работи. Японска му работа:)
Отидохме да се поразходим и седнахме в едно кафе до работата на Ники. В този момент усетих, че вече почти сънувам и че много ми се спи. Движенията ми станаха забавени и почти изключих мисловната дейност, а предстоеше парти с руснаците, което означаваше и практика на руския ми… Опитах се да шантажирам Ники с това, че е хубаво да се приберем, за да вляза в Скайп, да се видя с нашите, техните и приятелите, но той ме усети. Каза, че трябва да удържа да не си лягам сега и знаех, че беше прав. Затова напънах силици и заминахме към парка с руснаци и шишчета, цвърчащи на скарата.
Колко обичам украинците, нали знаете?! Също така знаете, че ги откривам безпогрешно навсякъде. След няколко смутени отговора при запознанството “Очень приятно!” се оказа, че момчето, с което се запознавам е от Кировоградска област, Украйна, и чудесно говори на украински. Ох, въздъхнах облекчено и след малко като се поразговорихме се оказа, че почти всички са или с родител украинец, или са от Узбекистан, Беларус, с една дума -руснаци почти нямаше. Имаше едно момиче от Санкт Петербург, за което не може да се каже, че не е рускиня и всички останали “руснаци” са “фалшиви”. Запознах се и с един много забавен човек – Иван, който се оказа, че е от Молдова, учил 6 години в България, затова говори свободно и български, говори и украински, защото баба ми и дядо му са от Украйна. Какво да ви кажа – моето си е съдба:)
Издържах до 11 часа вечерта:)
Мисля, че началото ми беше страхотно:)
Целувам ви
Рени

Posted in Чуждоземни | No Comments »

Здравейте, мили мои!

Искам да ви опиша как отпразнувахме Великден в Япония.

Тази година колежката на Ники, Изуми¹, за първи път прояви желание да види що за празник е това и откликна на поканата ни да дойде да боядисва яйца с нас и после заедно да отидем на църква. Специално ще приложа към писмото моя снимка с Изуми, за да видите как се чувствам аз сред японките – като Гъливер в страната на лилипутите. Стърча с една глава над нея и то при положение, че не съм на ток, стъпало или нещо, което изкуствено да променя разликата ни. По улиците обикновено аз съм най-високата не само сред японките, но и сред японците. Често се чувствам необичайно висока, едра, голяма и тромава. И много добре разбирам германката от курса ми по японски, която каза, че когато по някаква случайност излязла с компания сумисти, най-после отново се почувствала жена и на мястото си, т.е. като част от по-нежния пол. Но няма да се впускам в повече подробности.
Изуми каза, че ще доведе двама свои приятели, за да боядисват яйца с нас и да им покажем великденските традиции. Единият се казва Шин’я и е професионален флейтист, не на обикновена флейта, а на традиционна японска. Сподели трудностите на японски музикант в съвремието и се оплака как днешната младеж не се интересува и не почита старинната музика. Оказа се, че е слушал български родопски песни, чувал е за Мистерията на българските гласове и др. С Ники се почувствахме много погъделичкани от неговите познания. Другият приятел на Изуми се казва Масао, което аз нетактично обърках с Макао, град в Китай, бивша португалска колония. Добре, че той не се обиди, а попита дали за българите е трудно да запомнят името му, дали комбинацията е сложна. От своя страната ни обясни, че нашите имена не са трудни за японците. Малко ми е трудно да им повярвам, понеже като не правят разлика между „р“ и „л“, което в случая на Ники може да промени името му само на

Никорай, но в моя случай придобива съвсем друг смисъл:). Масао се оказа професионален … студент. От 12 години все това прави и то в частния стоматологичен университет на Ники, където годишните такси за обучение са много солидни. Оказа се също така, че живее на съседната улица, комшия, и е много любознателен да научи всичко за празника. Той беше добре запознат с източната и централна част на Европа, защото преди няколко години предприел пътешествие до Прага, наел кола и обикалял из Чехия, Словакия, Австрия.

С Ники извадихме паниците, хапчетата и ампулите боя за яйца. Какво щракане на фотоапарати, какво ахкане и възхищение беше когато пуснахме хапчетата и те се разтвориха пред тях във водата. Направо се почувствах като магьосник, който вади заек от шапката.

Голяма атракция можело да се получи от боята за яйца. Да не повярва човек, че нещо толкова обичайно за нас (имам предвид европейците), за японците си беше като среща с полуизчезващо племе от далечна земя:) За тях яйцето може да бъде само сварено, сурово или полусурово, но кой да се сети, че може черупката да се оцветява?:)) Когато пристигнах учудването ми беше голямо, когато разбрах, че в тукашните магазини се продават сварени яйца в пластмасова опакова (най-често по едно), ако някой огладнее и му се дояде. И не стига това, но има автомати за сварени яйца, защото може да закъсаш и да няма магазин наоколо. Още по-странно беше да разбера, че някак успяват да ги продават и подсолени, т.е. обелваш си свареното яйце и в жълтъка вече има сол. Предполагам, че го инжектират, но на мене дори не би ми хрумнало да се поискам вече подсолено яйце.

Нивото на кеф се покачи още повече, когато им показахме, че може да се рисува с восък върху черупката, да се сменят цветовете, да се комбинират, техниката с памук и подобни. После извадихме тежката артилерия със снимки на майсторски изрисуваните български и украински яйца в Интернет. Накрая, когато стигнахме до историята на бижутера Фабереже, правил по едно яйце-чудо за руския император Александър III, вече ги бяхме спечелили за яйчената кауза окончателно. Колко много неща могат да се направят с едно яйце, а? Много им хареса, определено. Започнаха да проявяват инициативност при украсяването и дори се опитаха да нарисуват с восък японското знаме. Аз понеже не разбрах, че това е било намерението им, съвсем тактично възкликнах: „О, браво, Изуми, наистина прилича на фотоапарат!“ Какво да направя, че представляваше на червен фон, бяло квадратче с червена точка по средата – какво да си помисли човек? Но искам да се похваля, че успяхме да постигнем българското знаме.

След като боядисахме яйцата се снимахме. Въоръжихме си за борбата след църквата и им дадохме няколко да си занесат вкъщи, за да се похвалят на семействата си и се отправихме към църквата Свети Николай. Тя е най-старата православна църква в Токио и е била построена в центъра на града, на най-високия хълм. Днес, разбира се, тя вече въобще не е висока в сравнение с околните сгради, но е продължава да е достоен представител на православието. Като катедрален храм на японската патриаршия, службата се води от японския патриарх – възрастен човечец, който едва се крепи. В храма всичко беше уредено спрямо местните правила – всички влизат, нареждат се плътно в редички един зад друг и оставят пътеката свободна, за да има място за повече хора и свободен път за излизане. Беше пълно – имаше много японци, но преобладаваха чужденците. Истинско предизвикателство е да познаеш този дали е грък, арменец, румънец. Не е толкова трудно да се познаят източните славяни, които белеят – тази руса коса, сини очи и бяла кожа трудно може да се сбърка. От друга страна са забележителни са етиопците, с техните прави черти на лицето, тъмна кожа и издължени фигури.

Нашите гости си купиха свещи и останаха очаровани от църковното пеене. В будистките и шинтуистките храмове се палят ароматни пръчици, а тук видяха храм пълен с малки огънчета и признавам, че ако се опиташ да го погледнеш през техните очи, е впечатляващо. Встрани от църквата, в едно малко базарче, възрастни японки (може би християнки) продаваха козунаци, боядисани яйца, кошнички с бисквити, кексчета и други дреболийки, който каквото е направил. На изхода на малкия базар се сблъсках с двама сумисти. Какъв късмет! Наистина си беше Великден! Гледах ги с широко отворени очи – бяха огромни! Не направо колосални! Много добре разбрах германката как се е чувствала до тях. И двамата бяха европейци, Ники каза, че единият е естонец, а другият – грузинец. Аз, разбира се, не успях да устоя на изкушението да се снимам с тях (прилагам снимката).

В полунощ свещениците излязоха от църквата и тръгнаха да я обикалят … шествието се проточи по улиците около църквата. Тъй като тя е сравнително малка, по традиция правят една обиколка на църквата и една покрай оградата на двора. Нашите японци просто онемяха … красота, шествие от хора със запалени свещи … Стараеха се да не им изгаснат свещичките (вече им бяхме обяснили), опиваха се едновременно с това да снимат наоколо … казаха, че никога не са виждали подобно нещо и казаха, че не са предполагали, че в Токио може да се случват подобни събития:)

Когато се върнахме в двора на църквата, патриархът каза „Христос воскресе“ на български, гръцки, японски и заедно със свещениците тръгна навътре в храма, но от насъбралата се тълпа в двора се чу едно „А на румънски „Христос воскресе“? Очевидно румънците не се оставяха да бъдат забравени. Един от свещениците се обърна и отговори подобаващо на румънски. Тогава вече нашите изтощени от емоции и впечатления японци решиха, че вече всичко е приключило, но ние ги подсетихме за борбата с яйца:) Ех, какъв купон – кой да предполага, че от това може да стане игра? Пък и да е забавна?

Всички си тръгнахме доволни – ние, че успяхме да им покажем част от нашия свят, а те че са късметлии и без да излизат от Токио са успели да видят нещо толкова екзотично. Кланяха се и благодариха много дълго време:)

Ваша г-жа УкРайна Токийска

Posted in Културни, Чуждоземни | No Comments »