Ядреното Момче
April 20th, 2011
Здравейте, мили мои!
Не знам точно откъде да започна – надявам се, че малко сте се поуспокоили след първото ми писмо и след леко успокоителните новини от АЕЦ „Фукушима“. Аз продължавам все така да следя всички новини, които излизат в международните медии, опитвам се да анализирам и осмисля цялата информация. Надявам се подбора на източниците и анализаторските мнения, обработка на информацията, основана на логика и рационалност, да бъдат основния мотив при взимането на решенията ми.
Към днешна дата (18.03.2011г.) решението ми е все същото – докато японските власти не дадат сигнал за евакуация или не видя Гайгеровите броячи да се променят за региона на Токио – ще съм тук. Ники се връща в понеделник от конференциалното си пътуване в Сан Диего и ако после решим да отидем на почивка на някой от близките острови или в Киото, аз няма да ритам. Ще свикаме съвета на старейшините (аз и той) и ще гласуваме.
Мога да кажа, че като се размине всичко най-вероятно ще имам твърдо становище за атомната енергетика, бъдещето й и няма да искам да погледна повече подобна статия скоро. Освен това ще изключа всички Интернет връзки и ще го оставя той да е кореспондент от мястото на събитието.
Изключително съм благодарна на семейството ми, че се вслушва в мен, че ми вярва, както винаги досега и не е изпаднало в потрес и призиви да се прибирам възможно най-бързо. Разбира се, че благодаря и на всички вас, че ме подкрепяте, съчувствате, окуражавате.
Ще ви опиша това, което аз видях, виждам из токийските улици последните дни.
Вчера излязох от сградата, в която живея и тръгнах към близката гара. Живея на половин час пеша от Императорския дворец, който се намира в самото сърце на Токио. Зоната не се смята за особено престижна за живеене, защото има предимно офиси, представителства и административни сгради. Но за мене местенцето е прекрасно, защото по този начин съм в центъра на всичко и нищо не ми е далече. Противно на очакванията ми да живееш в центъра на Токио не означава непрестанен шум и тълпи от хора, напротив – моето софийско сърце трудно свикна с тишината, особено през нощта. Наоколо е тихо, хората не слушат силно музика, не гледат телевизия с максимално усилен звук, често са със слушалки, няма бездомни кучета, които да изджафкат или да лаят нощно време. Да си призная в началото трудно заспивах от тази пълна тишина. Харесва ми градския шум.
В книжката, която ти дават в общината по район (на английски, корейски, китайски, португалски, френски и незнам си какъв още език) молят най-учтиво чужденците да не вдигат шум, да използват вентилационната система, винаги, когато готвят, за да не пречат на спокойствието на съседите.
Обикновено в нашия район има много „костюмари“. Всички служители са в костюми. Толкова са много и така си приличат, че понякога имам чувството, че някой е използва функцията „copy-paste“ и е забравил да си вдигне ръката от бутона. Когато хората започват работа в някоя японска фирма, им дават и наръчник с изисквания за облеклото – цвят на костюма, вратовръзки, дължина на полата, аромат на парфюма, а понякога има изисквания и за вида на часовника). Всички започват работа почти по едно и също време – около 8. 30 часа и имат обедна почивка между 12 и 13 часа. Тогава отиват да си вземат бенто (кутия с обяд) от магазина, да хапнат в някое ресторантче или да си купят мляко и плодове от близкия магазин.
Вчера, когато излязох, видях същите костюмирани жени и мъже, всеки бързащ за работа, купил обичайния си обяд. Фабриката за хартия до нас шумеше тихичко и работниците пакетираха готовата продукция. Залата за някакъв вид бойно изкуство с всичките й купи, наредени на витрината отпред, беше отворена. Работници от озеленяването подкастряха храстчетата и събираха падналите клони в камиончета. Продължих нататък и отидох до магазина – да, изглежда по-празен от преди, но секциите със зеленчуци и плодове са пълни (има ягоди – мляс!), секцията с риба е пълна, месото си е тук, подправките, сокчета, ха! Няма много прясно мляко, ориз и полуготови храни – спагети, къри и други подобни. Но!!!! Какъв ужас! Няма шоколад!!!!! Това вече си е бедствие (поне за мен). Не че съвсем няма, но от моя любим вид имаше останал само един в кутията (след преврата на Кот Д’Ивоар и покачването на цената на какаото следя много зорко производството на шоколад, ще поръчам на Ники да ми донесе от САЩ), няма чипс и солети – ще го преживея. Има готови храни, каквито винаги с удоволствие си купувам. И сега си взех.
Отидох да се разходя до гарата – колко е хубаво да си навън! Да, изглежда да има по-малко хора. И на мене ми се обадиха да ми кажат, че тази седмица няма да имаме курс по японски.
Реших да хапна в една закусвалня – докато момичето ми слагаше избрания от мен пълнеж, имаше земетресение (после проверих, че е било 5.6, с епицентър близо до Токио). Обърнах се и видях, че лампите се люлеят. Интересно ми беше да видя реакцията на продавачката. И да го усети, не даде вид. Всъщност никой не му обърна внимание – хората продължаваха да се хранят и да си избират сандвичи. Успокоих се. Ако някой знае какво е да живееш в земетръсна зона, то това са японците. Ако те се изплашат и аз ще се изплаша.
После отидох да се видя с една съученичка на Ники, която преподава английски тук. Много хубаво изкарахме, пийвайки кафе и похапвайки разни сладки неща. Тя имаше уговорка и с друга нейна приятелка, наполовин японка, наполовин американка, т.е. плод на американско-японската дружба. Хубаво е да чуеш всички гледни точки и да си поговориш с разумни хора. Убедих се, че не само аз съм изтерзана от четене в Интернет и че всички разумно се опитват да взимат решенията си. Сравнихме гледните си точки, разказхме си кой какво е видял, чул, прочел и въобще – отпускащо.
Навръщане минах през Шибуя, една от най-големите гари в Токио, може би еквивалента на Попа в София (вижте снимка 1) и видях как се пести електричество – обичайно включените грамадни рекламни екрани бяха изключени. В никакъв случай не беше тъмно или мрачно. Просто не беше същото. Магазините са с намалено работно време, за да пестят, спрени са някои от ескалаторите по гарите, но асансьорите за инвалиди и хора, които не могат да използват стълбите, работят.
- 03. 2011 г.
Здравейте, мили мои!
Трябва по-често да приключвам писмата си и да ги изпращам навреме, за да няма такива закъснения. Този път смятам да съм кратка. Ники си дойде – донесе ми купища шоколад! Живот йе чудо, както казват сърбите! Много съм доволна! С все по-голям ентусиазъм ще го подкрепям да ходи по конференции.
След като свикахме съвета на старейшините, разгледахме наличната информация и възможности, прегледахме плюсовете и минусите, анализирахме информацията от МААЕ, японското правителство, англоезични, украинскоезични, рускоезични, френскоезични източници, след като изгледахме филмчето за японското ядрено момченце:
(ако някой не успее да разбере историята, ще е преразкажа набързо: за да успокоят децата в Япония, да им обяснят по някакъв начин какво се случва, защо може да виждат родителите си да гледат разтревожени новините или защо непрекъснато говорят за Фукушима, властите създадоха детско манга филмче. Главният герой се казва Ядреното момче. В резултат от силното земетресение го заболяло коремчето и момчето много се опитвало да не се изпусне. Коремчето го боляло, момчето стискало, но накрая изпуснало малко. Замирисало на хората наоколо. Ядреното момче продължавало да го боли коремчето и тогава се намесили докторите, които започнали да му дават лекарства (предимно морска вода и електричество). Все пак няма страшно, защото момченцето има памперс и дори и да не успее да се сдържи, няма да е толкова страшно. Едно време на север живеело друго Ядрено момче – от Чернобил, което също се разболяло веднъж. Но, деца, не се тревожете, японското Ядрено момче никога няма да стане като чернобилското, защото последното се изпуснало в час и целия клас пострадал от миризмата) решихме да си поотопочинем и да се позабавляваме. Затова приключвам писмото си и отивам с Ники на разходки.
Сърдечни поздрави
Ваша г-жа УкРайна Токийска