Нова Година
January 7th, 2011
Здравейте, мили мои,
За много години на всички, на които не съм честитила още! Твърдо съм решена сега на един дъх да ви опиша какви са впечатленията ми от отбелязването на Нова
година в Токио, защото вече започват да ме заливат други впечатления и може да пропусна или да забравя. Нова година тук е голям религиозен и семеен празник. 
Подобно на софийските традиции всички “токийци“ заминават по родните си места за празниците. Училищата и университетите излизат в новогодишна ваканция и се връщат чак на 11 януари. Фирмите и институциите, които могат да си го позволят, празнуват със сигурност от 30 декември и се връщат на 6 януари. Без отработвания, без спорове. Така е – комунизмът тук е построен!
Може да се каже, че за неговите така или иначе 32 милиона души население, градът опустява. Много от магазините са затворени, банкоматите не работят, защото те също имат работно време и, вероятно, нужда от почивка, всички останали апарати също – за напитки, цигари, банани и др. Разбира се, някои животоспасяващи кафенета, ресторантчета, както навсякъде, продължават да работят, но е учудващо как се изпразва и опустява всичко. Чувството да се разхождаш из града е като в някое българско село от рода на Горни върпища. Вървиш по улиците и куче няма да излае. Но всички добре го познаваме, защото и в София е така.
Причината за това е, че Нова година е религиозен празник, време, в което трябва да изхвърлиш старото и да се приготвиш за приемане на новото. Къщата трябва да се изчисти добре преди настъпването на новата година, да се премете пред прага на къщата, вратите се украсяват с борови клони, бамбук и папрат. Задължително някъде в къщата се слага украса, нещо подобно на онова, което украинците наричат обериг (предмет срещу уроки), което за японците представлява композиция от оризови стръкове, папрат, хартиена гръмотевичка и оранжев плод – мандарина, портокал, всичко това завързано с червена нишка. Така получената украса се слага на вратите на магазините, на домовете и дори …. на решетките на автомобилите. Не бях виждала Лексус или Мерседес с такава украса на емблемата от времето на подковите по мерседесите при нас. Много е забавно:)
Традицията повелява да се посети храм в новогодишната нощ или през следващите почивни. Там свещениците и служителите раздават напитки и мочи (оризови питки на два ката, т.е. една голяма и една по-малка върху й, нещо като снежен човек без глава и все едно някой е седнал върху двете топки), събирани като дарения седмицата преди това. След определени ритуали, които не мога да опиша, започват ударите по гонга. Задължително са 108 удара. Не ме питайте защо точно толкова, а не 109 или 107. Нямам представа:) После наредените в опашка японци могат да стигнат до дървения сандък, поставен на входа на храма, да хвърлят монета, за да ги чуят боговете, да кажат новогодишното си желание и да плеснат два пъти с ръце. Храмът се възползва от шанса да предложи и други възможности за харчлък на посетителите. Служителите изработват дървени плочки, на които има нарисувано животно, под чиито символ ще премине следващата година. Съвсем естествено е, че тази година всичко и навсякъде е зайчесто и зайчасало. Срещу скромната сума от 5 евро можете да си закупите подобна плочица и да си напишете новогодишното желание на обратната й страна (споменавам умишлено цената, защото ми направи впечатление, че на панаира почти всичко струва толкова ….. или повече, разбира се). След което можете да я поставите на едно голямо пано в храмовия парк. Непосредствено след централните порти се продават късметчета против уроки, които са малки платнени торбички със звънче или с нарисуван някой йероглиф, който ще ви предпази от болести, нещастия и други пожелания.
На друго място служителите на храма наливат от подареното им саке в много плитки купички. Принципно не го продават, но всички си плащат нерегламентирано, т.е всеки колкото пожелае. Дарове за храма могат да се донесат и в по-значителни размери, не е задължително да са само оризови питки и питиета. Очевидно е, че богатството на свещениците не се поддържа само с добри пожелания. Всичко си е търговийка и никой не намира нищо лошо в това.
Спокойното пляскане с ръце и звъна от монетите продължава чак до изгрев слънце. А когато то започне да изгрява – кой би очаквал подобна тръпка, подобно вълнение у малките японци, които вадят големите професионални японски (и никакви други!) фотоапарати и започват да щуро да снимат. Ще кажеш, че досега не са виждали изгрев:)
Няма значение какви са по убеждения – шинтоисти, будисти – всички отиват в храмовете да се помолят. Преди да го видя бях чела много по въпроса, слушах разказите на чужденците, които живеят тук и дори наблюдавах подготовката на панаира около храмовете. Но все пак си е преживяване. Бях много доволна, че и за Ники е такова, защото това е първата му Коледа и Нова година тук. Досега винаги се е връщал в България.
Ще ви разкажа по-конкретно за един много значим за Япония храм, който посетих аз, ябълката на раздора между Япония и останалите азиатски страни – Ясукуни. Това е шинтуистки храм, където за разлика от повечето подобни места, не се почитат ками, а душите на войните, загинали за Япония и императора, а освен това и някои осъдени на смърт японски военнослужещи. Върховното божество на храма е Императорът на Япония. Китай и Южна Корея, окупирани от Япония през първата половина от XX век, също и по време на Втората световна война, смятат храма за символ на японския милитаризъм, а посещенията от страна на официални държавници – за обида към жертвите на японската агресия. Ето защо ежегодните посещения на от най-пламенните и известни поклонници, бившия японски премиер – Джуничиро Коизуми, дразнят китайци и корейци. Те пък всеки път изпращат протестни ноти, дори в една такава нота от Пекин, поклонението се определя като „равносилно на отдаване на почест на нацистите, осъдени по време на Нюрнбергския процес“. Следващият министър председател Шиндзьо Абе се отказва да посещава храма, за да не провокира повече конфликти, но подарява символистичен подарък на храма – бонзай. По този начин успява да избегне поредните препирни, показвайки, че почита паметта на загиналите във войните японци.
Храмовият комплекс се състои от храм, открита сцена за театрални представления, музей на реликви от войните (има и истински самолет на камикадзе!!!), прекрасна градина с езерце, водопад, шарани, патки, апарат за продажба на храна за шараните, мостчета, плачещи върби … красота, алея с паметници на животни, загинали по време на войните (кон, куче и гълъб), учебни зали, открита сумо зала, музей на ковачницата на храма, в която до 70-те години са изработвани мечове по стар метод за обработка на стомана. Много е впечатляващо ….. наистина.
Пътят към храма е доста живописен и хубав, няма да се впускам в описания, а направо ще ви предам какво бяха опънали там японците – палатки, подвижни кебапчийници, стрелбища, игри и всякакви подобни съоръжения. Приличаше на събор на някое село. Не, всъщност на няколко събора на повечко села. Аз бях особено доволна, защото стрелях на стрелбището и уцелих два пъти (не случайно бях известна в детството си като Рени Шетърхенд, дори имаше и определение „ренихенд“) – свалих си бонбонени цигари и бонбонки:) Ники удостои руския щанд със закупуването на пирожка. Продаваха още пелмени, борщ, руска водка, шишчета, имаше италианска кухня, варени картофи с масло, захаросани ябълки, захарен памук – мнооого хубави и весели неща. Е, разбира се, че преобладаваше 
японската манджа – риба, окономиаки, якитори (шишчета), октоподчета и други неща, които не ям:). Ако си мислите, че е имало суши в изобилие, ще ви разочаровам. Нямаше. Сушито не е чак толкова разпространена храна.
В двора, по-точно на паркинга на храма видях колата, в която се влюбих от пръв поглед! Какъв Шевролет! Каква кола! Страст! Сила! Мощ! Конски сили все едно си впрегнал колесница с 400 коня! Какви гуми! Каква предница! Какъв блясък!….. Да, 
много е хубав! Ще гледам да приложа и снимката за всички онези, които не съм облъчила с хвалебствията си относно червения звяр.
За малко успях да се насладя на театралната постановка на откритата сцена. Много е традиционна, историята е нещо от рода на лошия бог, който спрял облаците над Япония, а добрата принцеса с песни и красотата го увещава да ги пусне и разбира се, успява. Всичко това е съпроводено само с песни, многозначно мълчание и още по-символни движения. Не искам да омаловажавам изкуството им – най-вероятно 
нищо не бих разбрала дори да дръпнат някой многословен японски рап или много интересни разкази, но това не ми помогна да издържа повече от 10 минути.
Панаирът около Ясукуни и въобще посещението на храмовете от японците продължи до 5 януари, почти денонощно.
Относно моето изкарване на Нова година – беше чудесно! Поканиха ни в една неоткрита все още българска механа. Ентусиастите, които я откриват са Владо и Кенджи – българин и японец. Владо е завършил руска филология и е роден в …. Киев (какво да правиш – съдба си е моето!). Работил е известно време в другия български ресторант в Токио – „София“, където храната била „каращисана“:))) Персоналът бил изключително небългарски, а главният готвач внесъл собствените си разбирания за българската кухня – например тараторът според подобрените, ъпгрейднати виждания е с лук, вместо чесън, магданоз, вместо копър, долива се и прясно мляко към киселото, а по желание може да се добави и малко пилешки бульон, от друга страна кюфтетата се сервират с кисело мляко (което е облекчение, при положение, че иначе ги сервират със сладък сос!) и други. Така се възмутил от храната, която се предлага там, че се намерил с Кенджи, много симпатичен японец, живял 15 години в България, че решили да отворят истинска българска кръчма.
Относно Кенджи не бях попадала на подобно чудо, но на! Вече видях! Кенджи е заминал за България през 1991 година и е преживял спирането на тока, на водата, опашките, купоните, кризите. Така добре си поговорихме с него, дори с известна носталгия, за изминалите години. Работил е като музикален продуцент на български групи, което беше причината да осигури доста хубава българска музика за купона:)
Желая им много късмет на момчетата. Правят го с много желание и любов. Това са основните съставки, за да им потръгне.
На събирането бяхме общо 15 души, защото бъдещата механа е мъничка, подобно на другите японски кръчми. Бяхме българи, украинец (нужно ли е да споменавам, че винаги си намирам поне един!!!) от Харков (трябва да го посетя този град), французин (много са мили тези французи – винаги, когато им заговориш на техния език казват, че говориш много добре – прекрасни лъжци) и, разбира се, японци.
Изкарахме прекрасно – смях, песни и игри и … приятели добри:)) Голямо друсане на хора му ударихме. Оказа се, че французинът умее да танцува сиртаки, опитахме се да обучим японците на право хоро и в резултат се получи малко пого, но, както се казва, важно е желанието.
Вечерта беше белязана и от още едно събитие – дойде полиция към 2 часа през нощта. Не влязоха, просто казаха, че съседите са помолили да намалим музиката, поразпитаха кога ще се открива заведението, каква ще е кухнята и си тръгнаха. Много бяха учтиви. При положение, че в околията не се чуваше дори скрибуцане на врата, а ние си бяхме шумнички, мисля, че съседите са изтърпели повече от нормалното:)
Мисля да приключвам писмото си, да кача няколко снимки, защото вече получих оплаквания, че пиша прекалено дълги писма:)
Целувам ви и ви желая успешна нова година!
Ваша госпожа УкРайна Токийска