УкРайна Токийска – животописи

И ще дойде най-щастливият ден…

Част I

Дали съм била на сватба в Япония? О, да, била съм. След като се помъчих да се сетя по-точно, установих, че в Токио съм била на общо три сватби, включително моята.

Първоначално ще ви опиша моята, нашата с Ники, сватба. Някои от вас вече са слушали този разказ, предаден от очевидец, т.е от мене, но с риск да се повторя – ето отново нашата история.

Всичко започна с кратък, но информативен телефонен разговор с консула от българското посолство. Благодарение на него открихме, че двама чужденци, още по-точно българи, не може да сключат брак пред представител на родните власти и по този начин бързо и лесно да си решат проблема. Оказа се, че вината за това въобще не е в нашите власти, а в японските. Япония не е подписала някаква международна конвенция, което пък от своя страна лишава консулите от правото да извършват бракосъчетания.

Въпреки всичко отидохме да се срещнем лично и да се посъветваме с тогавашния консул, който още веднъж ни увери, че невъзможни неща няма и като нищо ще ни оженят в някоя токийска община („Че то доста нашенци се женят тук. Аз легализирам някъде около 30 брака годишно“, което беше доста изненадваща информация за нас). Затова смело се насочихме към Шинджуку, общината ни по местоживеене.

Няма как да не им призная на японците, че може би поради факта, че не могат да отказват в прав текст или заради задължителната учтивост при всички видове обществени услуги, но не ни посрещнаха с логичния въпрос „Анкоолу, как ви дойде наум да ни занимавате с такива глупости? Защо искате да направите живота ни труден и сте решили да се жените тъкмо при нас? Защо не свършихте тази работа в родната си страна?“. Може да са си помислили доста по-нецензурни неща, но така и не разбрахме.

Не стига, че отидохме при тях с такива странни мераци, ами на всичкото отгоре не можехме да говорим японски. Убедена съм, че ако при първия въпрос дали могат да ни оженят не са ни сиктердосали мислено, то когато разбраха, че ни трябва и преводач, вече са го сторили. Но поне го не показаха по никакъв начин. Просто служителят на гише 39, който регистрира гражданските актове, намиращо се до гишето за данъци, позвъни по телефона и след пет минути се материализира една жена, също служител на общината, която да ни превежда. Разбира се, първата им работа беше да ни изпратят отново в българското посолството, което ние, за да сме чисти пред съвестта си, направихме.

Учуден, че ни вижда отново, консулът попита: “Ама вие пак ли тука? От коя община ви връщат? От Шинджуку ли? Че тия к’во се правят на ударени? Не им е за първи път да женят българи!“ и след като отново ни посъветва да бъдем по-настоятелни, ни изпрати отново в общината.

В такива случаи, когато те правят на пиян морков от разходки между институциите, моята политика е да не включваш нерви, защото е безсмислено. Напълно съм убедена, че на държавен чиновник не можеш да повлияеш в нито една страна. Смятам, че трябва да се действа като при случайна среща с лъв – не мърдаш, гледаш го анализиращо и съсредоточено в очите, не показваш, че те е шубе, докато не отстъпи… и се надяваш той пръв да го направи. Може би от примера си личи, че никога не съм ходила на лов за лъвове, но така си представям горе-долу срещата с държавен чиновник където и да е по света.

Когато се завърнахме в общината, намерихме друг служител на същото гише, който повтори предишното упражнение – повика преводачка, каза ни да отидем в посолството и т.н. Точно бяхме започнали да мислим, че ще потънем под вълните на бюрокрацията и няма да се бракосъчетаем, когато преводачката си спомни, че този съвет вече са го пробвали. Чиновникът извади голяма папка с документи на всички езици и започна да рови. Намери документи на българи, които са се женили… Последва дълго съзерцаване в очите от наша страна, уверения, че наистина сме ходили в посолството и уви! оттам няма да ни помогнат. Лъвът (чиновникът) отстъпи и лениво завъртя опашка. Разбрахме от преводачката, че се е съгласил да ни допусне да си подадем документите, удостоверяващи, че сме свободни като птички и не сме в брачни отношения с други хора, с каквито ние вече бяхме въоръжени. За да не ни отпратят с празни ръце, ни връчиха за попълване формуляр А-38. Взехме си го и си тръгнахме доволни. Ха сега да видим кой ще ни се опре вече! Ние, победителите на японската бюрокрация! Хау!

Въпросът беше, че формулярът беше на японски и Ники реши да го занесе в университета и да помоли някой от лабораторията да го попълни – лесна работа. Лесна, лесна, но така тръгна и клюката сред колегите му, за което ще разкажа по-късно. Да се върнем на попълването на документа – трябваха ни двама души, които да свидетелстват, че ние сме лицата, за които се представяме, но изискването беше да са японци и то на трудов договор. Тъй като повечето ни приятели тук (100%) не са нито едното, нито другото, отпаднаха като възможност. В крайна сметка Ники реши да помоли научния си ръководител, Кен и един от професорите в лабораторията да се подпечатат.

Забелязвате ли, че не казвам да се подпишат. Възможно е да не знаете, защото и за мене беше изненада да разбера, че в Япония най-често не се подписват, а поставят печати. Всеки има право да има колкото печата си иска, но само един или два може да са официално заверени като такива в общината. Има всякакви разновидности – кръгли, квадратни, с червено мастило, с черно, но всички съдържат името на притежателя си.

И така, нашите академични свидетели поставиха печатчетата си и ние с чувство на опитомители на лъвове тръгнахме отново към общината.

По пътя дотам си мислех за това какво би станало, ако двама ентусиасти от Япония, Лаос, Индия или от която и да е част на света, решат да се оженят в нашата община „Красно село“, без да знаят български… предполагам, че всеки може да си представи различни комедийни ситуации и съм убедена, че почти всички ще са възможни.

Служителите в общината прегледаха документите и ни казаха, че следващата стъпка е да бъдат разгледани в Министерство на правосъдието, тъй като не са издадени в тяхната страна. Нормално, закимахме разбиращо ние. Точно докато се чудехме колко ли ще чакаме решението на въпросното министерство, когато изненадващо ни попитаха за избор на дата на брака – кога бихме искали да е: в деня на подаването на документите, т.е същия ден или в деня, в който научим решението на Министерството на правосъдието. Дружно решихме, че е добре да се почерпим същия ден, тъй като беше петък и се полагаше след усилията ни.

Общинарите казаха, че няма нужда да идваме пак, тъй като те ще ни се обадят по телефона, когато има решение. Малко объркани какво точно ни се е случило, успяхме да се съобщим на родителите си и да им кажем, че е твърде възможно евентуално днес сме се оженили, а може и да не сме, но в най-скоро време ще разберем дали се е получило.

Телефонният разговор наистина не се забави. В понеделник позвъниха да ни кажат, че документите ни са одобрени и вече можем да се смятаме за женени… от петък. Уведомиха ни, че ако ни е необходим сертификат, можем да отидем на същото гише, за да го получим или пък да използваме автоматите в коридора, които са за издаване на подобни документи. Ама че са организирани! Ура! Може да си ходим в общината всеки ден и да си печатаме на автоматчетата колкото си искаме свидетелства за брак!

С Ники отново се почерпихме – няма да изпускаме повод пък! Обадихме се още веднъж на родителските тела, за да им кажем, че онзи ден наистина сме се оженили, вече няма съмнение по въпроса и да се черпят пак. И ето ни – вече женени.

Сърцето ми пееше чудни песни! Колко било хубаво да се ожениш в Япония – отиваш на гише 39, попълваш формуляр А 38 и си готов. Без назидателното слово за „създаване на крепка семейна единица“, без маршове, чаши за шампанско и избор на цвят за панделката, която да ги свързва, медицински изследвания и куп други съпътстващи главоболия. Така че ако решите да се жените без церемонии, направете го в Япония!

Така си мислех аз и весело и спокойно си живеех, но всъщност Кен, научният ръководител Ники, след плъзналата клюка и кратка консултация с женския състав в лабораторията, реши, че най-вероятно аз много страдам,че не съм се видяла в бяла рокля и не съм била истинска булка, защото се предполага, че цял живот съм мечтала за това. Каква заблуда! Ако съм пропуснала да спомена на някой още – това е последното ми желание и не само мое – на Ники също. Той също не иска да да се види в бяла рокля:))) Шегата настрана, но наистина гледах да избегна всякакви подобни церемонии с всички сили. Нямам нищо против да ходя на сватби като гост, била съм кума, украсявала съм много такива събития… о, дори не искам да си помислям колко сватби съм украсила и с колко булки съм се сражавала и успокоявала, така че – не, благодаря! Естествено всеки има право на избор – на някои им харесват ритуалите и мечтаят за тях, аз просто не съм от тази порода. Поради тази причина решението на колегите на Ники и по-специално на Кен да не оставя нещата без празничност ми дойде неприятно изненадващо.

Когато Кен каза, че ще имаме сватбено „парти“ няколко месеца по-късно, бях готова да заобяснявам на всякакви езици, че не искам сватба, но Ники ме успокои, че ще бъде просто ходене на кръчма. Той вече бил присъствал на подобно събиране по повод сватбата на една неговата колежка от лабораторията и не било страшно. Просто отишли в една пицария след работа, хапнали и си тръгнали. Каза също, че облеклото било ежедневно. Хм, звучеше наистина като обикновено излизане на кръчма, а пък аз съм добре тренирано животно на къси и дълги кръчмарски разстояния и подобно събитие мога да понеса.

Второто, което ме притесняваше беше финансовата част. Според нашите разбирания младите трябва да „почерпят“, което не е лесно в България, но повярвайте ми в Япония си е просто невъзможно. Тогава разбрах другата хубава, а именно, че няма да ни се наложи да плащаме вечерята на половината университет. Дори нещо повече – за нас ще бъде безплатно. Всички, които ще дойдат, ще разделят консумацията на виновниците за събитието, също като на рожден ден. Идеално, казахме си, не искаме да теглим кредит за подобни неща!

Уф, отдъхнах си аз, това ме урежда: обикновена кръчма с колегите на Ники – няма проблем. И така след два месеца дойде времето, в което трябваше да отидем на нашето „парти“. Съвсем по японски то беше уредено много прецизно. Дадоха ни карта с местоположението на пицарията, в която трябва да отидем, с посочени начало и край на събитието. По програма трябваше да приключим рано, към седем часа и ние преценихме, че дори после ще имаме време да се позабавляваме с Богдан, колегата на Ники от Румъния и Елиса, приятелката му, които все още бяха в Токио.

Падаше се неделя и да си призная предната вечер бяхме ходили някъде на купон, караоке или всичко накуп, бяхме се прибрали в ранни зори и станахме малко преди уреченото време. Съвсем като за неделя. Казахме си, че това е подходящото време, за да отидем да хапнем по една пица. Не беше далече, на около десетина минути пеша от нас.

Сега като се замисля, трябваше да се досетя, че нямаше да бъде обикновено ядене на пица. Първият подозрителен сигнал беше, че някой предната седмица беше казал Ники да отидем малко по-официално облечени. Той твърдо и категорично отказа да се прави на „сервитьор“, т.е да облече костюм с вратовръзка, аз също реших, че в крайна сметка това си е просто събиране в кръчма и само пооправих малко перушината и сравнително бодро се отправихме към заведението.

Първата ни изненада беше, че заведението е от скъпарските. Както научих по-късно, с организацията се е занимавал Фукуда сенсей, един от професорите, известно конте и любител на изтънчената кухня. Втората изненада беше, че всички бяха с костюми и официално облечени. Изключение правихме ние и другите двама европейци – Богдан и Ани и всички заедно бяхме като в небрано лозе.

Заведението беше малко и не бих казала уютно. Ако трябва да кажа нещо положително за него, то е, че беше … симпатично празно. Когато влязохме, пуснаха сватбения марш (няма да ме оставят да страдам без някоя подробност, нали?).

Изтипосаха ни на един подиум, само двамата на самостоятелна маса. Позицията на всеки гост беше тактически изчислена от организатора-професор: от лявата ни страна седеше синът на собственика и ректор на университета (няма да си кривя душата – чест голяма) на една маса със сина на председателя на випусниците на университета (бъдеща влиятелна фигура според мене, а според Ники никой не е искал да седи със сина на ректора), от дясната страна беше таткото, сиреч самият председател на випусниците и Кен. Точно пред подиума бяха двете маси с изтъкнати професори и някои от видните сътрудници на лабораторията.

Не трябваше да се учудвам, че Ники ги познава всички, но за мене си бяха просто непознати японци. На една маса в ъгълчето бяха настанени докторантите и Ани, която въпреки че е пълноправен член на лабораторията, защитила докторска степен, има неизличими различния, за да бъде допусната на масата с професорите – чужденка е и е млада. По първоначален замисъл на „младежката“ маса трябваше да бъде и секретарката на лабораторията, но получихме официални извинения за отсъствието й.

Всичко продължи, както и започна – много организирано. Дълбоко подозирам, че на японците организацията така им е в кръвта, че се раждат и умират организирано. Но да не се отклонявам – веднага след миниатюрните предястия, събитието откри със слово Кен, после се изредиха председателят на випусниците, синът на ректора, представителката на приятелите на университета или някаква друга организация, чието име не помня. Поднесоха ни цветя, а Кен се стараеше да ни осветли за какво говорят накратко. Тогава забелязах, че той има склонността при превод да предава само есенцията на разговора. Често след петминутно говорене той превеждаше: „Поздравяват ви!“. По много бройните поклони, които раздаваха и ние можехме да разберем, че ни честият, но така или иначе бяхме доста стреснати, за да държим на точен превод.

Всичко протече по следния начин – хапка от ордьовъра, реч, поклони от японска страна, поклони от наша страна. След като се изредиха всички ръководни кадри с Ники си прошепнахме, че май и ние, по-точно той трябва да каже нещо, за да покажем благодарността си. Всички, които познавате Ники знаете, че той често може да е многословен в лични разговори, но в тактически моменти като този е отчайващо лаконичен: „Благодарим ви, че сте тук! За нас е голяма чест!“. Мисля, че имаше трето изречение, но съм го забравила. По-късно Богдан каза, че точно започнал да се опива от словесното майсторство на Ники, когато осъзнал, че речта вече приключила.

С основните ястия дойде ролята на другите гости – професори и докторанти. Всички ни поднесоха дребни подаръци и отново същата схема: глътка вино, подарък, поклони и благодарности. Много беше трогателно – бяха подготвили торта с надпис на английски и японски, която стигна за всички, че сигурно е и останала, ако съдя по парченцата, които ни сервираха.

И така в поклони и речи минаха двата уречени часа. После плеснахме с ръце, поклонихме се още веднъж и всички станахме. Преди да излезем, разбира се, си направихме снимка за спомен. Всъщност не една, а по две с всички налични фотоапарати по японски обичай. Учудвам се на търпението на сервитьора, който правеше снимките и после питаше собственика на фотоапарата дали е доволен от качеството й. На тази, която прилагам, може да видите всички 18 души, които преброих преди малко. Европейските физиономии са на Богдан от Румъния, за който ще стане дума във втората част на писмото и на Ани, нашата българска връзка.

Когато излизахме от ресторанта, Фукуда сенсей реши, че романтичното му организаторско сърце няма да е достатъчно удовлетворено, ако младоженците не минат под някоя арка по пътя. Затова веднага строи всички с вдигнати и допрени ръце в две редици, които образуваха нисичко тунелче с едно възвишение, което правеха ръчищата на Богдан.

Минахме под тази аркада и после пак ни ръкопляскаха.

Никога вече няма да получа толкова много ръкопляскания и поклони само в рамките на два часа. Каквото и да казвате, убедена съм.

Очаквайте “И ще дойде най-щастливият ден…” част II скоро!

Posted in Чуждоземни | No Comments »

Кучешки живот в Япония

Отдавна смятам да напиша едно писмо за кучешкия живот, но все не намирах време или по-скоро още се съвземах от изненадващите факти, които натрупвах месец след месец.

Живея в Токио вече от година и половина и нямам домашен любимец по много и, според мене, логични причини, но наблюдавам хората, които разхождат животни по улиците и парковете. Първото и най-основно нещо, което ми прави впечатление, е размерът на кучетата, който обикновено е като на котка. Пекинези, пудели, мини колита, дакели и др. – все дребни породи, сред които един мини шнауцер се извисява като великан.

Това, разбира се, може да се обясни с липсата на пространство – все пак Токио е една от най-гъсто населените агломерации в света с 34 милиона души според данните в Уикипедия. Спомням си, че когато прочетох тази статистика, инстинктивно се огледах, защото си помислих, че при такива цифри най-малко върху главата ми трябва да живее някой японец, че дори повече от един. Не бях далече от истината като се има предвид, че с Ники живеем в апартамент от цели 23 квадратни метра включително с терасата и банята. При което жилището се нарича апартамент, а не стая. И в крайна сметка след известно време това пространство ми се вижда повече от достатъчно за живеене и вече на шега наричам кухнята „Източното крило на замъка“, стаята „Западното крило“, а терасата – „Зимната градина“, но това е тема за друго писмо.

Второто, което ми прави впечатление беше, че 90 процента от кучетата са облечени с дрешки – панталонки, роклички, костюмчета, дъждобрани, понякога с обувки и различни други аксесоари – панделки, фибички, шноли и какво ли още не. В крайна сметка разбрах, че тук кучето е израз на престиж и високо обществено положение. Колкото си по-богат, толкова повече неща си позволяваш – време да разхождаш кучето си, пари, за да си купиш модерна порода, поддръжка, данъци, осигуровки, специални фризьорски и дресьорски услуги и още неизброимо много неща, с които трябва да се съобразите. Например ако решите да отглеждате куче, то трябва да живеете в сграда, в която е позволено да имате домашен любимец. В много от жилищните кооперации не е позволено. В тези, в които е възможно, обикновено има отделен специален асансьор за хора с кучета, за да могат другите живущи, които не искат да имат контакт с животните, да избягват какъвто и да е контакт с тях.

Въобще съществува голяма регулация на кучешкия и човешкия живот. Всичко изглежда подредено и защитаващо правата на всички – и хора, и животни, но дали е така? От една страна ми се струва доста логично и хуманно (спрямо хората), но от друга ми се вижда прекалено. Преценете вие сами, аз просто ще ви разкажа поредица от случки.

Преди около месец, когато времето се беше затоплило достатъчно, видях една двойка японци да разхождат на плажа пуделчето си, облечено по последна мода и с каскетче на главата, докато самите собственици бяха с къси панталонки. Възмутих се – как може да ти дойде наум да облечеш куче в толкова топло време? Не стига, че има козина, ами ти го облякъл с още дрехи, че и шапка на всичкото отгоре, докато собствениците се чувстват чудесно в блузките си с къс ръкав.

Дрешките преглътнах, обаче не мога да възприема количките за разхождане на кучетата. Поради ограниченията в града не може да разхождаш кученцето си по всички улици и ако ти се налага да стигнеш до близкия парк, за да разходиш кученцето си, трябва да го пренесеш по някакъв начин дотам. Ето защо находчиви предприемачи са направили “специални кучешки колички”, които не се различават кой знае колко от обикновените колички за бебета. Да не кажа хич. Прилагам снимка, защото най-вероятно никой няма да ми повярва или поне ще му е трудно да си представи колко много си приличат количките за кучета и тези за бебета. Никак не е учудващо, ако видите по улиците, в градския транспорт подобни колички, които изглеждат напълно, а понякога и доста по-съвременни и удобни от тези за бебета и от тях да се оглежда някое кученце. Често пъти от количката наднича не само едно, а няколко кученца. Най-големият брой кученца в една количка, който съм виждала досега, е осем. Бяха еднотипни – само дакели и гледката беше впечатляваща – голямо постоянно движещо се котило. Толкова бях впечатлена, че забравих да извадя фотоапарата, за да снимам…

Разбира се, за хората не винаги е удобно да бутат количките с кученца, пък и въпреки чудесните условия да влезете в метрото или влаковете в Токио, никой не може да отрече, че с чанта би било по-лесно. И така, другият разпространен начин на „разходка“ на кучето е да го напъхате в някоя много дамски изглеждаща чанта и да си го носите на рамо. Много редовно може да се заблудите, че поредната японка, която виждате с много маркови чанти, носи в тях само принадлежностите си, документи, гримове или кой знае какво. Често в тях има кученца.

Докато се разхождахме един ден се загледах в момичето, което вървеше пред мене и през декоративното, покрито с мержичка сърчице на чантата й, видях едно черно носле и две блестящи очички… бедният дакел! Добре, че е дълъг и нисък и пасва на този вид чанти.

Японците си разкарват домашния добитък в колички и по някои практични причини. Както вече споменах, не може да разхождате любимеца си където и да е. Дори в парковете може да го пуснете да се разхожда на земята, но не може да го пуснете от каишката. За да тича на свобода, трябва да отидете в специално обособените и заградени части в парковете, но не във всички. Например виждала съм подобни заграждения в обществен парк в един от централните райони на града. Загражденията са три вида – за най-малък размер кучета (пекинези и др.), среден – мини шнауцер и такива с размерите на кокер шпальол и последното заграждение е за най-големите породи. Както можете вече да предположите, най-празно е последното. Отстрани до оградите стоят доволните и горди стопани, сравняват дрешките на любимците си и им се любуват как … стоят. Наистина кучетата не се бият, не лаят и според мене са отвикнали или никога не са се научили как да тичат, да се забавляват и да гонят пръчка… . Разбира се, за да си пуснеш кучето в такива заграждения се заплаща на час и то никак не е евтино.

Освен това в някои от големите молове по покривите има площадки за разхождане на кучета, които не са достъпни за всеки собственик. Обикновено това са скъпарски молове и влизането в специално оградените терени става само с членски карти, издадени от кучешките клубове. Стопаните пускат любимците си в заграждението, постлано със зелен гумен мокет, по който да потичат. В заграждението има обикновено пейка с навес за стопаните и специално място, покрито с кърпички, ако на кучето му се доще да се облекчи.

Дори и там рядко ги пускат на свобода. Мястото е по-скоро, за да афишира статута на стопаните, а не толкова възможност за кучетата да потичат. В тези кучешки клубове обикновено се предлагат и други професионални услуги за домашния любимец – пилене на нокти, масаж, чистене на зъбите, фризьор, специално меню и много други.

Относно фризурата на кучетата – има много специализирани фризьорски салони, които предлагат подобни услуги. Запазих си дори брошурата на един, тъй като още гледам и не вярвам на очите си колко струва „вземане на връхчетата“ на козината. Разбира се, в тези салони се предлага боядисване, сешоар, игра с кучето и др.

Ако решите да си вземете куче или котка, трябва да има личен ветеринарен лекар, паспорт, разбира се, да плащате всички данъци и социални осигуровки за любимеца. Оказва се, че грижите около кучето може да отнемат много пари и време, затова много фирми вече са се ориентирали и предлагат „Кучета и котки под наем“. Обикновено може да отидете в някоя от тях и да си изберете порода, за да се разходите с куче на каишка. Фирмата ви осигурява всички необходими аксесоари към кучето. Обличат го, вчесват го, дават ви количка, вие си плащате на час и гордо отивате да се разходите в близкия парк и чакате да ви мине мерака да си взимате любимец за постоянно.

Понякога обаче може да нямате време да се разхождате или просто да не обичате кучета, затова има други опции – може да отидете в кафене за галене на котки. Това са заведения, в които обикновено има около десетина котки, които може да погалите за половин час или за час. Всъщност за колкото си платите. Преди да влезете обикновено ще ви помолят да се събуете и да си измиете ръцете. Правилата са прости – не трябва да дърпате опашките на котетата и не трябва да ги закачате, докато спят. Предлагат се напитки (безалкохолни и алкохолни), но може и да не си взимате, защото това не е основната цел на кафенето. Този вид услуга е сравнително ново откритие и според информацията в сайтовете е от 2004 година. Със сигурност върши работа, ако не искате да си взимате котка за постоянно и да си направите живота сложен (знам, че прекрасният котарак на Лора, Борисчо, не би се съгласил, че й прави живота сложен, а и самата Лора също, но тяхното си е друга история).

Освен котешките кафенета има и малки стопанства, които гастролират из паркове, молове, градини, площади и др. Ако има фестивал или просто почивен ден, покрай някой увеселителен парк се разполагат клетки със зайчета, козички, патета, таралежчета и др. , където може да изпратите кипящия от енергия наследник на фамилията да се позабавлява на воля. По мои наблюдения е изключително удобно за родителите да си поемат глътка въздух. И тези пътуващи малки зоологически градини са съвсем отделни от по-големите такива, в които с Ники се забавляваме и смятаме, че са за възрастни.

В Токио съм виждала да разхождат различни животни – кучета, котки, морски свинчета, зайци, но последната новост, която научих е, че една дама си разхожда костенурката в близкия парк всяка сутрин. Но всеки със странностите си.

Има още много детайли, които бих могла да добавя, но предпочитам да кача повече снимки и те да говорят вместо мене.

Следващия път ще ви разкажа за това как ходих на сватба по зададена тема от Лора.

Ваша УкРайна Токийска

Posted in Чуждоземни | 1 Comment »

Здравейте мили мой,

по поръчка на Юрий смятам да ви опиша храната в Япония.

За начало ще започна със сушито (виж снимка 1). За мое най-голямо учудване японците не го ядат под път и над път. Дори често пъти се изненадват, че именно с този вид храна са толкова известни у нас (виж снимка 2 и 3). Разбира се, има суши заведения, но те обикновено са много… изтънчени, другояче казано – много скъпи. Има един вариант на суши бар, който ми харесва – нарича се „Суши кайтен“. Това е заведение, в който готвачите са в средата, заобиколени от кръгъл бар, по който минава гумена лента. Готвачите приготвят сушито и го слагат в чинийки върху лентата. Клиентите седят от външната страна на лентата и си избират суши. Крайната сметка се изчислява по броя на чинийките и цвета им. Събирате празните чинийки пред себе си и след като се нахраните, ги преброяват и можете да си платите сметката. С високо провикване „Сумимасееееен¹“ можете да си поръчате някое специално сушенце и готвачът специално да ви го приготви. Няма начин да му кажете да ви „позапържи още малко рибката“, защото просто няма печка. Сушито си е сурова, по-рядко маринована и още по-рядко опърлена с горелка риба с топка ориз. Пред готвачите има само оризоварки, рибата, дъски за рязане и ножове.

Интересен факт е, че няма жени-готвачи на суши и това е една изцяло мъжка професия. Смята се, че ръцете на жените са много студени и не могат да оформят добре оризовата топка, върху която се слага рибата.

Към сушито, а и доста често с друг вид храна, се сервира и прословутата „мисо супа“ (виж снимка 4). Тя се приготвя от ферментирал ориз, ечемик и/или соя, сол и Aspergillus oryzae, вид плесен, с който се заразява соята и ориза. В резултат се получава прах, който се разтваря, за да се приготви супата. Видовете мисо супа са разнообразни – с морски продукти, със зеленчуци и др., но никога не прекаляват с добавките (Виж снимка 5). Тази супа е дотолкова традиционна и обичайна за приготвяне в японските домове, че от стари времена до наши дни съществува предложение за брак на японски, което ако се преведе звучи по следния начин: “Съгласен съм да ям твоята мисо супа всеки ден“. Това означава, че момчето харесва храната, приготвяна от девойката и й предлага брак. Ники много харесва вече мисо супа и си я изсърбва всеки ден на обяд. Аз не мога да свика, защото не обичам супи като цяло. Може би не се харесахме със супата още от първия ми сблъсък, когато я опитах и попаднах на скарида, която изплува от мътната течност и ме погледна втренчено. В общи линии съм склонна да опитам всичко, но не и когато храната ме гледа…

Другата популярна храна е сашими (виж снимка 6). Тя също влиза в категорията „традиционни и много скъпи“ и представлява сурова риба, която не се готви по никакъв начин. Евентуално може да се прибави малко зелен лук, някой друг корен и уасаби. Може да си сипете в чинийка малко соев сос, но не прекалявайте като мене, защото това може да се окаже знак, че не харесвате много вкуса на рибата. След известен размисъл и наблюдение установих, че в Азия използват соевия сос вместо сол.

Когато за първи път отидох на сбирка, организирана от проф. Тераджима, той приготви много видове сашими. Майсторлъкът при „приготвянето“ е в това как ще нарежеш рибата, на какви ивици и парченца и как ще я украсиш. Освен зеленчуци (гъби, лук, джинджифил) за украсата се използват и много цветя. Най-често теменужки, карамфили и хризантеми. Ако си мислите, че цветята не се ядат, дълбоко се лъжете. Изядоха си всички теменужки върху рибата (виж снимка 7 и 8).

На тази сбирка професорът изчисти рибата много умело (виж снимка 9, 9а, 9b²) и преди да я нареже, ми подаде парченце от нея. Всички студенти и познати, които беше поканил, ме зяпаха и очакваха моята реакция. Аз осъзнавах колко голяма чест е това: първото парченце и всичко останало. Преглътнах на сухо няколко пъти и си казах: „Ех да му се невиди, дойде времето да покажа и аз че съм мъж на място и да не посрамя България на световното по ядене на сашими“. Захапах рибата и дори накрая успях да изразя възхищението си от нея. (Прилагам снимка 10³). Една студентка ме попита дали не ми е малко соевия сос. Помислих си: „Не, малко й е готвенето“, но се въздържах от коментар. Оттогава мина време и към днешна дата хрупам сашими и пушек се вдига… но задължително ми трябва соев сос.

На въпросната сбирка професорът включи оризоварката, запържи малко гъбки с лук и храната за всички беше готова (виж снимки 10а, 10b, 10c). Това е мястото да ви обърна внимание какво означава оризоварката в Япония, а предполагам и в цяла Азия. Горе-долу значението й е като кафеварката или яденето на хляб за нас. Никой не може да си представи животът без нея. Когато идват на гости у нас и видят, че си нямаме оризоварка или просто спомена някъде, си личи как в главите на всички преминава мисълта: “Бедните, не могат да си позволят оризоварка. Как ли живеят?“ Досега успешно сме отблъснали купища предложения за дарения на оризоварки. Работата е там, че почти всички чужденци се снабдяват с такава и се научават да ядат ежедневно ориз. Този уред намира и други приложения в домакинството на един консумиращ постоянно хляб гайджин⁴ – дори се носят легенди за приготвяне на хляб в оризоварка. Наистина, за да преживееш в Азия, трябва да се научиш да ядеш ориз всекидневно. Не че няма хляб. Има, но е толкова безсмислено скъп, че е по-добре да хапнеш ориз.

Много типични манджи са соба, одон и рамен – всички изброени са макаронени изделия с разлика в използваното брашно – едните се правят от елда (ех, Украйна:), други от ечемик. По-подробно мога да ви разкажа за рамена и раменджийниците, защото всички го обичат и ядат. Накратко – раменът идва от Китай и представлява бульон, който се приготвя с различни съставки, най-често от кости, месо и/ или дреболии и се вари много дълго време (понякога повече от 24 часа). Сервира се в голяма купа, в която се добавят сварените вече спагети, парче сурово месо, сухи водорасли (виж снимка 11), лук, яйце. Всичко се добавя в купата със супата сурово, защото тя е толкова гореща, че всичко веднага се сварява (виж снимка 12). Важна особеност на яденето на рамен е сърбането, характерно за навиците при хранене в повечето азиатски страни и тук си го спазват с пълна сила. Прилагам снимки от любимата раменджийница на Ники и то с готвача, порцийката му и резултата след консумация (виж снимка13 и 14). Към рамена се отнасят с особено уважение и много често можете да видите, че посетителите са сами, рядко може да са няколко души, колеги например, събират се всякакви хора – костюмирани и работници от строежите. Изсърбват си спагетите и оставят бульончето⁵. В раменджийницата не е прието да се застояваш. Трябва да си изядеш храната и веднага да станеш, за да освободиш място за следващите. Рядко можете да чуете някой да си говори и също така рядко можете да видите жени вътре. Дамите обикновено имат повече време и посещават по-изискани места.

Няма как да говоря за японската кухня без да спомена якитори, окономияки, такояки. Знам, че звучи малко объркващо с тези наименования на японски и може би малко непознато, но всъщност изброените ястия са доста по-традиционни от сушито.

Якитори са шишчета. Местото е предимно пилешко. Има много разновидности – приготвени от език, сърчица, дробчета, хрущяли с кожички, такива без тях, пилешко месо, завито в големи гъби и всякакви други вариации. Срещат се и със свинско, но самото наименование означава „печена птица“ и затова обичайното използвано месо е пилешко. Обикновено тези шишчета са доста по-дребни от нашите и ако се чудите за моето мнение по въпроса – веднага ще ви отговоря: няма как да ги харесам. Още повече не харесвам мезето от панирани хрущялчета. Брррр!

Такояки са пържени топчета от тесто с парчета октопод. Приготвят се в специални плочи с полусфери (виж снимка 15). Плочата се нагорещява, намазва се с мазнина и се изсипва готовата тестена смес. После във всяка полусферичка се слага по парченце октопод. Много често се срещат сергийки на улицата, които ги приготвят. Всичко става доста бързо. Работата е там, че храната в Япония трябва да се сервира изключително гореща или студена. Ако не се опарите, докато хапвате, не се счита за добре приготвено и поднесено. Ако приготвената храна, изстине, то тя изобщо не се предлага. Споменавайки за студена храна, ще дам пример с това, че предлагат и студен рамен, с ледчета в купата.

Да се върна отново на такояки и за да ме разберете по-добре, ще ви разкажа за първото си ходене в изакая⁶, където отидохме с някои от колегите на Ники. Те поръчаха въпросното ястие и естествено се забавляваха с моите реакции. Аз ги попитах дали трябва да хапна топката цяла или да я разрежа. Те ми казаха:“Да, разбира се, може и цялата“. Аз предпочетох да лапна цялата, защото ми беше трудно да я разчупя с клечките, но и забравих за това колко горещи може да са ястията. Това беше огромна, колосална и непростима за мене грешка. Топчето беше точно толкова голямо, колкото да запълни устната ми кухина и ужасно горещо. Нямаше връщане назад, не можех да я изплюя. Приличах на хамстер, но не с два лешника в бузата, а с един… Така ужасно пареше, че започнаха да ми текат сълзи. След първоначалния смях всички започнаха да ми предлагат да пийна нещо, за да облекча състоянието си, но топчето така добре ми беше застанало в устата, че нямаше място за нищо друго… дори за няколко глътки вода. Няма да повярвате колко седмици ходих с мехури в устата от това приключение. Ужасно…. но все пак харесвам такояки.:)

Сега за окономияаки – това ми харесва и го препоръчвам на всички. Отново се приготвя на силно нагорещена плоча и е фиде със зеле, яйце и морски дарове или месо. Има два популярни вида окономияки – по хирошимски и по осакски. Разликата е в подложка та на ястието. В единият случай се изпържват няколко яйца, които служат за подложка на спагетите. Това позволява се завие и да стане като затворена пица. Всички подобни горещи ястия много обичат да поръсват с много тънко настъргана сушена риба, която също харесвам (виж снимки от 16 до 20)

Освен рамнеджийници, суши барове и традиционните кръчми „изакая“ в Токио са представени всички национални кухни. Японците обичат да опитват нови храни и още повече обичат да говорят за тях. Много разпространени са корейската, тайландската, китайската, италианска, френска, испанска, английска (не че имат какво да показват много-много) и дори българската. Мисля, че вече съм ви разказвала за българските ресторанти тук. В единия ресторант, собственост на най-големият производител на млечни продукти в страната и основен производител на киселото мляко (Meiji), храната е „каращисана“, по думите на сервитьора, който работи там. Но благодарение на киселото мляко няма човек, на който да съм казала откъде съм и да не направи аналогия с киселото мляко. Дори мога да кажа, че гърците и турците в Япония малко ревнуват по този въпрос, но не им обръщам внимание:). Другият е ресторант „Загорие“, в който можете вкусно да си хапнете мусака, боб с наденица, млечна баница и много други нашенски ястия.

Важно е да се отбележи как рекламират и предлагат храната си повечето ресторанти тук – с пластмасови модели на порциите. Имат точен еквивалент на супите, основните ястия и десертите, които са изложени в стъклени витрини на улиците и наистина получавате точно копие на това, което сте видели навън (виж снимка 21).

Друга особеност, може би тази поради, която печелят голяма популярност, са малките порции и естетиката при приготвянето. Първоначално си мислех, че просто са стиснати, но след известно наблюдение разбрах, че основното е разнообразието от храна. Сервират се много малки порции, но много разнообразна храна.

Не помня дали съм ви разказвала за най-разпространеният обяд тук, който се нарича „бенто“ и представлява кутия с разнообразна храна. Често съдържа риба, пилешко месо, туршия, малко зеленчуци и ориз, разбира се (виж снимка 22 и 23). Обикновено по обяд всички хранителни магазини и ресторанти предлагат подобни кутии и работещите хора предпочитат да хапват така. В много от случаите тези кутии се приготвят от жената в семейството, която приготвя по една за децата и съпруга си. Подреждането на кутията с храна е издигнато в изкуство и в магазините можете да намерите изкуствена трева за разделяне на видовете храна, разноцветни клечки, с които да отбележите последователността за ядене, малки пластмасови бутилчици във формата на рибка за соевия сос и всякакви други глезотийки. По телевизията има предавания с уроци за приготвяне на бенто. Провеждат се и курсове за приготвяне на бенто само за татковци, чиято цел сближаването на бащите с децата, които често не се виждат поради дългото работно време тук.

Какво ли друго остана… а, да – плодовете и зеленчуците в магазините. Плодовете са изключително скъпи. Разказите ми за това как в България се продават килограми череши почти винаги предизвикват учудени погледи. Ако погледнете снимка 24, ще разберете, че тук по този начин се продават повечето плодове. Обикновено прасковите се продават по една и цената им варира от 120 йени до 800 (равностойността им в долари е 1, 20 долара и 8 долара). Черешите на снимката са прекрасно опаковани в дървена кутия с подплата и са идеални по форма и цвят 40 бройки от най-вкусните черешки, които струват 2 500 йени (25 долара). За ябълките мога да кажа, че вече сме намирали и по-евтини ябълки – по 70-80 йени едната (0, 70 – 0, 80 цента), но затова пък в близкия ни магазин за органична храна се продават ябълки с йероглифи (докато са расли са им сложили лепенка и когато ябълката е узряла, са махнали лепенката и под нея е светло жълта, а всичко наоколо е червено), които са по 6 и 8 долара. Едната, разбира се.

Дини и пъпеши – освен, че има квадратни дини, които се произвеждат така, за да се побират в точно определени места в хладилника, има и обикновени дини. Те са много по-малки от тези у нас и цената им отново е изключително висока. В сезона, т.е през лятото може да паднат до 7-8 долара едната. Но като компенсация могат да се намерят целогодишно, тогава цената стига до 100-120 долара едната диничка. С пъпешите ситуацията е дори по-фрапираща. Тук има и специални сортове пъпеши, които са много по-малки от нашите и когато настъпи сезонът им се прави аукцион за първият пъпеш, които се използва и за разплод за следващия сезон. Наддаването за този пъпеш достига до 10 000 долара и повече.

Вече свикнах, че пазаруване на килограм не е много разпространено. Всичко се купува на бройка – един морков, една глава лук, една чушка, половин диня и др. Магазините са пълни с всякакви видове плодове и зеленчуци и много рядко се срещат такива, които да са с по-нестандартна форма, наранени или ниско качество (не дай си Боже!). Много често за подарък, когато отивате на гости, можете за купите плодове. Ето затова на японците България им изглежда много богата страна.

Дотук мисля, че описах в най-общи линии манджите в Япония. Предполагам, че се питате как се изхранвам аз. Отговорът е простичък – аз си имам Ники. На онези, на които не съм успяла да се похваля, сега е моментът да спомена колко е прекрасен готвач е той (виж снимка 25). Прави ми всичко, което може да се вари или пържи, защото нямаме фурна. Цар е на кюфтенцата, пържолките, пържените картофки, боба с наденица, лещата, спагетите, пилешки хапки със задушени зеленчуци и много други вкуснотии.

И аз се понаучих малко де. Като доказателство мога да покажа снимката с моята торта за Никиевия рожден ден (виж снимка 26) – три слепени бисквитки и свещички отгоре. Нали съм изобретателна?:))))

И сега, след като ви разходих из всички основни ястия, вместо десерт ще обърна внимание на снимка 27, която представлява кайма точно за две кюфтета. Снимката е направена в деня преди Свети Валентин и затова каймата е във формата на сърца. Много са забавни тези японци, да знаете!

Всичко, което не успях да опиша в това писмо, ще ви кажа на живо вкъщи, защото треперете и се пазете! От 21 септември ще можете да гледате и по вашите екрани филма:

„Ваша г-жа УкРайна Токийска“

P. S. Ако някой има желание да му донеса нещо, да каже сега или да замълчи завинаги. Мога да донеса почти всичко с изключение на гейша, самурай или самурайски меч, джип Сузуки и някои други неща.

Posted in Културни, Чуждоземни | No Comments »

Сега искам да ви разкажа, макар и с голямо закъснение, за това как отбелязах 24 май – Денят на славянската азбука – в Токио. Като начало изпратих Ники да странства из Бразилия, да конференства, да пие със сламка от кокосови орехи, да се полюшва в танцов ритъм и да гледа с отворени очи. Всички дружно можем да изскърцаме със зъби на това къде си организират стоматологичните конференции. Не са глупави стоматолозите, нали? Но както и да е:

Валя Балканска и Руфинка

На 23 май българското посолство и още един куп фондации и организации организираха концерт на певицата Валя Балканска и гайдаря Петър Янев. Никога не съм била на техен концерт преди това и затова не само, защото това си е българско събитие в Токио, но и с голям мерак, навирих перчем и се понесох към мястото на събитието. В един от тукашните университети се събраха българи и японци, за да чуят впечатляващия глас на певицата. Залата беше пълна – имаше около 150-ина души. Валя Балканска представяше всяка песен поотделно, разказвайки за какво става дума в нея. След първите петнадесет минути всички разбраха, че просто нужда от микрофон няма. Гласът й е толкова силен, че няма нужда от усилватели. Това не беше само концерт. Музикантите се постараха да представят жанровото разделение на народните песни, историята на гайдата, по-точно на родопската каба гайда и т.н. Културният аташе на посолството превеждаше на японски за онези в залата, които не разбират български, а те си бяха болшинството. Няма да навлизам в подробности колко силен, хубав глас има именитата певица, само ще спомена куриозен момент от тази вечер с една от песните, разказваща за Руфинка. Сигурно всички сте чували за тази песен. Интересният момент дойде с превода на наименованието на японски. Заслушах се, докато културният аташе превеждаше и знам, че така е редно да се каже… но въпреки това не можах да се сдържа и да не прихна да се смея на израза: “Руфинка сан….“ За каквото и да ставаше дума по-нататък, вече не успявах да се концентрирам да разбера. Дори не искам да си представям какъв е преводът на „хайдутин“ на японски – „хайдутин сан“ или превод на песента да е „Български самурай на майка сан думаше“:))))

На следващия ден след концерта на Валя Балканска отидох в българското посолство на прием. Хайде де, къде без мене?

Как попаднах в българското посолство?

Нямаше да попадна там, ако не ме беше поканил Кенджи Тераджима. Посолството ни определено се беше постарало. Гвоздеят на събитието беше награждаването с почетни грамоти и отличия за принос към българистиката и заслуги към популяризирането на българската култура в Япония на десет заслужили преподаватели, преводачи и изследователи. Посланикът Любомир Тодоров водеше церемонията, първо прочитайки приносите на всеки един, а през това време награждаваният се кланяше във всички посоки, накрая културният аташе четеше превода на японски, така че да разберат всички присъстващи. С голямо удоволствие научих, че едната дама е превела над десет видни български писатели (от Ботев до Стратиев), друга е превеждала исторически изследвания, трети го награждаваха за заслуги в преподаването на езика в Осака, трети в Токио¹, четвърти за организирането на изложби на български исторически ценности в Япония… много драго да ти стане, че толкова много хора се занимават с нашата култура и история, а още по-хубаво стана, че държавата ни ги награди по този начин. Подобно признание често пъти е много по-значимо от каквито и да е материални награди и се виждаше колко развълнувани са всички². Единственото, което наруши церемонията беше много показателна за мене случка – културният аташе явно толкова много беше изтощен от натоварената програма и постоянното превеждане, че почти припадна и се наложи да го изведат от залата. Бедният човек! Много е натоварващо да говориш и да превеждаш няколко дена подред и това взе че се случи точно по време на награждаването на Тераджима… Секретарят по политическите въпроси продължи да превежда и зае мястото на изпадналия в несвяст преводач. След награждаването Валя Балканска и Петър Янев изпълниха една песен и домакините поканиха всички да отидем в градината, за да се почерпим с българско вино, сирене и други деликатеси. Трябва да призная, че посолството ни има изключително красива градина в японски стил. Пътечки, красиво оформени дръвчета, малко поточе… красота. В единия край се бяха разположили суши готвачи, застанали пред една двайсеткилограмова риба тон и с вещина размахваха ножове и режеха сашими. В другия край на градината беше съпругът на една от служителките в посолството, застанал зад една голям скара и обръщаше кюфтета. Японците, разбира се, веднага се наредиха за сашими (суровите парчета риба), аз обаче реших, че трябва да поддържам българското, било то във вид на кюфтета и отидох в края със скарата. Реших да се пошегувам – “Я да видим сега откъде ги купувате тези? Както съм застанала така, мога ли да изям едно кюфте?“ Очевидно аналогията ми с Бай Ганьо остана неразбрана и за да не шокирам горкия човечец повече, просто го поздравих по случай празника и той ми се оплака, че всички очаквали да има опашка за кюфтета, а се оказало, че всички отишли при сашимито. Успях да си поговоря с Петър Янев, който ме помоли да му превеждам по време на разговора му с една млада японка, която свири на кавал в ансамбъл „Лиляна“. От по-нататъшния ни разговор разбрах, че това е състав от любители на българската народна музика, които пеят песни за Руфинка сан, свирят на различни музикални инструменти, имат гайдар и танцов състав. Вече съм имала възможност да ги гледам и мога да кажа че много се стараят и са много усъвършенствани (вж. Снимка 1)

Ако ме бяхте видели веднага след приема в посолството, можех да ви разкажа много разпалено за това, колко се ядосах за това, че сред поканените българи бяхме само аз и един човек, които преподава право в университета на ООН (имало и такъв университет) и че не бяха поканили никой друг, за това как посолството най-позорно напусна Токио след земетресението и как консулът се самоотлъчи от страната, как всички българи тук имаха невероятния късмет бившият консул – Юлияна Антонова – по това време да е в Токио, на гости на сина си и да се съгласи да поеме длъжността в този толкова труден момент, за това как наистина имаше хора, които имаха трудности в документите и не можеха да получат необходимото съдействие от държавната институция и как всичко се размина и се потули, за това как виждам „Мисия “Лондон“ да се разиграва в малко по-изискан вариант, за много други неща, но все пак съм виждала и други посолства, които не са български и знам, че там ситуацията е същата, затова реших да не се ядосвам излишно и че репликите: “няма да каним българи, защото ще ми изядат кюфтетата“ ще ги оставя да минават покрай ушите ми. Все пак не можем да слагаме всичко под един знаменател – рядко, но все пак има хора, които си вършат работата.

Това беше накратко.

Posted in Чуждоземни | No Comments »

Отдавна си мисля да ви напиша по-подробно за нещата, с които се боря тук, защото не знам доколко съм успяла да разкажа на всеки поотделно. В началото смятах, че основните дейности, с които ще се занимавам, ще бъдат украинистика и българистика. Разбира се, много ми се иска да се похваля с постижения в областта и на двете, но се оказа, че или японците са по-устойчиви на призивите ми за развитие на украинистиката или не ме взимат толкова насериозно поради факта, че не съм носител на езика, т.е не съм украинка. Както и да е, не съм разгадала мотивите им, но няма и да се откажа! Много съм упорита в това отношение:) Засега бележа напредък само в посока на развитието на българска филология…..
Та за българистичната кауза – преди време имах късмета да се запозная с Кенджи Тераджима, преподавател по български език в Токийския университет и в ТУЧЕ (Токийския университет за чужди езици) с дългогодишен стаж, автор на учебника по български език за японци и изследовател на българския фолклор. Той ми предложи да участвам в пренаписването на учебника по български език, заедно с неговия студент – Кента Сугай, по образование русист, но със силен интерес към българския език и въобще Балканите, а сега вече и единствен докторант по български език. Държа да ви разкажа малко за тези двама колеги, с които понастоящем работя.
С течение на времето започнах да научавам много неща за Тераджима сан и все повече да разбирам, че съм попаднала на изключително странен чешит или по-точно казано на учен със сериозни и задълбочени познания в областта на езикознанието. Оказа се, че по време на следването си като аспирант в Софийския университет през края на 80-те години, последвалите години на събирателска работа, той е успял да направи някои достойни за възхита дела. Например той е открил дневника на един българин, живял в началото на ХХ век – Илия от Бяла Черква. Записките са водени педантично от 1 януари до 31 декември 1900 година и според Кенджи Тераджима този документ ни дава рядката възможност да надникнем в случките, грижите и радостите на обикновения българин. Дневникът е издаден за първи път в Япония и е послужил за основа на книгата на проф. Иван Илчев „Междено време“1. За важността на издаването на подобен документ мога да предложа рекламното изречение от издателството, публикувало книгата – “Междено време“ доказва колко много може да направи историкът, ако разполага с дневник от 1900 година“. Кенджи Тераджима и проф. Илчев са добри приятели и настоящият ни ректор е бил една година гост лектор в Токио по инициатива на Тераджима. Освен откриването и издаването на дневника, той събира в продължение на години родопски песни и ги издава в няколко последователни сборника. Впечатляваща работа! В три тома е събрал и записал повече от 200 песни, като на всяка една е преразказал сюжета на японски, всички диалектизми и остарели думи са описани подробно към песните в отделна книга, а третият том е с аудио и визуални материали (снимки от седянките в с. Даидково, записи на песните и др.). Работата му по събирането и издаването е продължила над 10 години усилен труд (казвам го специално за Ники, предугаждайки въпроса му:) К. Тераджима ми подари сборника и ако успея, ще го донеса в София.
Няколко думи за Кента Сугай (вж. Снимка 2) – с него се запознах на семинара по български език за чужденци в Горни Лозен, организиран от Факултета по славянски филологии. Много хубави контакти съм завързала на този семинар – познайте откъде познавам Оля Сорока или Ира Горбан? А също така и много други прекрасни хора. Кента е изключително трудолюбив, любознателен и … нормален млад японец. Основната му специалност е руски език, но вече от няколко години изучава румънски и български. Освен това владее английски, сръбски и се опитва да говори македонски. Откакто се занимавам с него вече полага усилия и с украинския (смее ли да не полага). С него първоначално поработихме по събирането на материали за дипломната му работа, която той успешно защити март месец тази година. Сега продължавам да му помагам в изучаването на езика. С Кента, Терджима сан и завеждащия катедрата, който е и преподавател по украински език, играем танц на създаването на отделна специалност „Българска филология“ или поне за начало – подписването на договор за сътрудничество и обмен със Софийския университет. Ако всичко е наред, следващата седмица Кента трябва да замине за София за семинара с проектодоговор в джоба:) Аз като си дойда, трябва да лавирам в университетските дебри на „Международния отдел“.

Как правим учебника ли?
Тераджима е автор на предишния и до ден днешен единствен учебник по български език за японци. Написал го е преди двайсетина години и оттогава изданието е било препечатвано неколкократно. Учебниците по славянските езици се пишат от университетските преподаватели от ТУЧЕ и са съставени по изискванията на издателството, а именно 20 урока, 200 страници, единен формат, идентично оформление, картинки…..косата да ти се изправи от толкова много стандартизация.
Аз пиша текстовете, упражненията и участвам във формулирането на някои от граматическите правила в учебника. Като начало работата ми беше да измисля и предложа еднинна сюжетна линия. Избрах да тя да проследява живота на един японец, дошъл да работи за японско представителство в София. Той се казва Хироши Сато и има български колеги – Калин Бояджиев и Вера Стоянова. Направихме избора на имената след като бях съставила списъци с мъжки и женски български имена, които да са едновременно характерни и да не са трудни за произнасяне на японски. След това ги подложихме на гласуване и така се получиха героите ни. Хироши Сато пристига в София и се настанява в хотел, след това започва работа в представителството на японската фирма. К. Тераджима иска учебникът да е полезен както на студентите, които изучават български, така и на хората, решили да се занимават с изучаването на езика самостоятелно. Ето защо темите за „хубава просторна класна стая“ или „първият учебен ден“ автоматично отпаднаха. Пък и е голяма скука:) В началото първите 6-7 урока бяха най-трудни за съставяне, защото трябваше да съдържат много ограничен брой части на речта в определени форми – например не можеше да има глаголи в друго време освен сегашно. Освен това избягвах членуването, съгласуването … няма да навлизам в подробности, за да не отегчавам всички, които не са филолози, но беше нелека задача. Текстовете са много кратки, защото не може да са по-дълги от една страница в учебника. На всичкото отгоре Тераджима иска да има и някаква шега в текста … как се постига това в 10 изречения??!? В началото правех по 5-6 варианта на всеки урок. Трудно е да съгласуваш граматическия материал с лексиката, а освен това да постигнеш актуалност с чувство за хумор. Още повече че се оказа, че моите предложения за шеги никак не предизвикват смях у Тераджима и Кента, както и обратното мога да кажа. Просто чувството ни за хумор се различава – някак си не ми се вижда смешно, ако някой забележи, че между България и Япония има 6 часа разлика и че ако кажеш добро утро, за другия може да е добър ден… Но в тази сфера не се бъркам, защото те по-добре познават чувството за хумор на японците. А учебникът е предназначен за такива.
След това правя упражненията, които, разбира се, също не могат да бъдат повече от 5 броя, таблици с с правила и други подобни. Трябва да предадем учебника в готов вариант на издателството през ноември, а след това да запишем всички текстове и упражнения на диск, който ще върви заедно с учебника. Аз мога да прочета всички женски реплики, но проблемът е в мъжките. Все ще намеря някой, който да прочете мъжките реплики тук:) Много съм доволна, че имам възможност да участвам с Тераджима и Кента в подобно начинание. Дано всичко завърши скоро и всички да сме доволни от работата си.
Разбира се, работата по учебника по български не заема изцяло времето ми, затова се заех с редакцията на текстовете, упражненията и граматиката по украински език за трети курс, която съм отработила с няколко курсове и се надявам да стане едно прилично помагало (сборник с текстове, упражнения и граматика или както аз на галено си го наричам – учебник). Освен това се занимавам с други по-дребни неща – помагам на бъдещата лекторка по японски език във Великотърновския университет, която е много мило момиче от японско-финландски произход, за да понаучи български, а тя ми помага за японския. Превеждам от и на украински, завърших превода на книгата „Култ“ на Л. Дереш и моята половина от „Дванайсетте обръча“ на Андрухович, редактирам текстове към една японска фирма, която търсеше носител на езика, за да редактира вече готови преводи на български език (това вече го правя само заради заплащането), занимавам се със сайта на украинистиката и така, каквото и друго да съм забравила, ще ви го разкажа на живо:)

Posted in Чуждоземни | No Comments »

Мили мои,
пиша едно писмо до всички, защото ще ми е доста трудно да разкажа на всеки поотделно за моето приключение до Япония.
Като начало полетът беше дълъг и скучен, както предполагах. „Аерофлот“ имат чудесно обслужване и храната е добра. В Москва нямаше нищо изненадващо, само безплатният безжичен Интернет зарадва сърцето ми. После се качих заедно с поне 300 души в огромен самолет за Токио. Летището на Токио “Нарита” не е по-малко от това в Москва, но се отличава със спокойствие на предвижването, липсата на опашки, облекчената процедура, усмивките на всички служители, простор и големи зали, в които се чувстваш чудесно.
Когато излязох, ме чакаше моят си Ники. Тук няма да навлизам в подробности, просто ще кажа, че ме посрещна топло:)
С него взехме влакът за Токио и за около час и половина пътуване покрай малки къщички в дворчета, ливадки, зеленинка и пасторални картинки (на село, както Ники нарича областта около Токио), започнахме да влизаме във вече познатата ми картина от града.
Още ми е малко трудно да събера мислите и емоциите си, но ще се опитам да ги подредя в някакви изречения, които да не приличат на брътвеж на сънуващ човек. Токио – изумителен, технологичен, изненадващ, подреден, странен, бъдещ, сегашен, модерен, традиционен, блестящ, усмихнат….. Не че очаквах да се е променил кой знае колко от април месец, но се изненадах от това, че се чувствам така сякаш си идвам от някъде…Може би затова спомогна и моментът, когато влязохме в Апартаментът (нашата малка квартира, 23 квадрата). Все пак с Ники сме подреждали и избирали заедно всичко (легло, бюро, маса и 3 стола)
Беше ясно, че не трябва да си лягам да спя до вечерта, защото иначе би ми се наложило да свиквам с часовата разлика повече от две седмици. Затова Ники ми беше направил една стройна програмка – среща и обяд с Богдан, разходка из квартала и барбекю в парка с руската група.
Всичко мина прекрасно – Богдан си е все същия забавен сладур. Казах му, че откакто го познавам, за мен вече румънците са едни Богдановци. Когато видя някоя кола с румънска регистрация в България, се сещам за него и се усмихвам, защото той е много положителен. Кварталът се е попроменил малко – някои неща са построени (!!!), други строежи са започнали. Дори на нашата малка уличка има строеж. Ако бихте могли да видите на какъв парцел земя се строи, никога не бихте повярвали. При нашите понятия оставяме толкова разстояние между две къщи, които са много близо. Ники проклетосва всички строители на нашата улица, но ще кажа само две неща – тихо и чисто е. Не съм разбрала как го правят още, но не се усеща, че има работници, багер (!!!) или че е мръсно. Постоянно се мие и след тях не се вижда, че е имало строителни работи. Японска му работа:)
Отидохме да се поразходим и седнахме в едно кафе до работата на Ники. В този момент усетих, че вече почти сънувам и че много ми се спи. Движенията ми станаха забавени и почти изключих мисловната дейност, а предстоеше парти с руснаците, което означаваше и практика на руския ми… Опитах се да шантажирам Ники с това, че е хубаво да се приберем, за да вляза в Скайп, да се видя с нашите, техните и приятелите, но той ме усети. Каза, че трябва да удържа да не си лягам сега и знаех, че беше прав. Затова напънах силици и заминахме към парка с руснаци и шишчета, цвърчащи на скарата.
Колко обичам украинците, нали знаете?! Също така знаете, че ги откривам безпогрешно навсякъде. След няколко смутени отговора при запознанството “Очень приятно!” се оказа, че момчето, с което се запознавам е от Кировоградска област, Украйна, и чудесно говори на украински. Ох, въздъхнах облекчено и след малко като се поразговорихме се оказа, че почти всички са или с родител украинец, или са от Узбекистан, Беларус, с една дума -руснаци почти нямаше. Имаше едно момиче от Санкт Петербург, за което не може да се каже, че не е рускиня и всички останали “руснаци” са “фалшиви”. Запознах се и с един много забавен човек – Иван, който се оказа, че е от Молдова, учил 6 години в България, затова говори свободно и български, говори и украински, защото баба ми и дядо му са от Украйна. Какво да ви кажа – моето си е съдба:)
Издържах до 11 часа вечерта:)
Мисля, че началото ми беше страхотно:)
Целувам ви
Рени

Posted in Чуждоземни | No Comments »

Здравейте, мили мои!

Искам да ви опиша как отпразнувахме Великден в Япония.

Тази година колежката на Ники, Изуми¹, за първи път прояви желание да види що за празник е това и откликна на поканата ни да дойде да боядисва яйца с нас и после заедно да отидем на църква. Специално ще приложа към писмото моя снимка с Изуми, за да видите как се чувствам аз сред японките – като Гъливер в страната на лилипутите. Стърча с една глава над нея и то при положение, че не съм на ток, стъпало или нещо, което изкуствено да променя разликата ни. По улиците обикновено аз съм най-високата не само сред японките, но и сред японците. Често се чувствам необичайно висока, едра, голяма и тромава. И много добре разбирам германката от курса ми по японски, която каза, че когато по някаква случайност излязла с компания сумисти, най-после отново се почувствала жена и на мястото си, т.е. като част от по-нежния пол. Но няма да се впускам в повече подробности.
Изуми каза, че ще доведе двама свои приятели, за да боядисват яйца с нас и да им покажем великденските традиции. Единият се казва Шин’я и е професионален флейтист, не на обикновена флейта, а на традиционна японска. Сподели трудностите на японски музикант в съвремието и се оплака как днешната младеж не се интересува и не почита старинната музика. Оказа се, че е слушал български родопски песни, чувал е за Мистерията на българските гласове и др. С Ники се почувствахме много погъделичкани от неговите познания. Другият приятел на Изуми се казва Масао, което аз нетактично обърках с Макао, град в Китай, бивша португалска колония. Добре, че той не се обиди, а попита дали за българите е трудно да запомнят името му, дали комбинацията е сложна. От своя страната ни обясни, че нашите имена не са трудни за японците. Малко ми е трудно да им повярвам, понеже като не правят разлика между „р“ и „л“, което в случая на Ники може да промени името му само на

Никорай, но в моя случай придобива съвсем друг смисъл:). Масао се оказа професионален … студент. От 12 години все това прави и то в частния стоматологичен университет на Ники, където годишните такси за обучение са много солидни. Оказа се също така, че живее на съседната улица, комшия, и е много любознателен да научи всичко за празника. Той беше добре запознат с източната и централна част на Европа, защото преди няколко години предприел пътешествие до Прага, наел кола и обикалял из Чехия, Словакия, Австрия.

С Ники извадихме паниците, хапчетата и ампулите боя за яйца. Какво щракане на фотоапарати, какво ахкане и възхищение беше когато пуснахме хапчетата и те се разтвориха пред тях във водата. Направо се почувствах като магьосник, който вади заек от шапката.

Голяма атракция можело да се получи от боята за яйца. Да не повярва човек, че нещо толкова обичайно за нас (имам предвид европейците), за японците си беше като среща с полуизчезващо племе от далечна земя:) За тях яйцето може да бъде само сварено, сурово или полусурово, но кой да се сети, че може черупката да се оцветява?:)) Когато пристигнах учудването ми беше голямо, когато разбрах, че в тукашните магазини се продават сварени яйца в пластмасова опакова (най-често по едно), ако някой огладнее и му се дояде. И не стига това, но има автомати за сварени яйца, защото може да закъсаш и да няма магазин наоколо. Още по-странно беше да разбера, че някак успяват да ги продават и подсолени, т.е. обелваш си свареното яйце и в жълтъка вече има сол. Предполагам, че го инжектират, но на мене дори не би ми хрумнало да се поискам вече подсолено яйце.

Нивото на кеф се покачи още повече, когато им показахме, че може да се рисува с восък върху черупката, да се сменят цветовете, да се комбинират, техниката с памук и подобни. После извадихме тежката артилерия със снимки на майсторски изрисуваните български и украински яйца в Интернет. Накрая, когато стигнахме до историята на бижутера Фабереже, правил по едно яйце-чудо за руския император Александър III, вече ги бяхме спечелили за яйчената кауза окончателно. Колко много неща могат да се направят с едно яйце, а? Много им хареса, определено. Започнаха да проявяват инициативност при украсяването и дори се опитаха да нарисуват с восък японското знаме. Аз понеже не разбрах, че това е било намерението им, съвсем тактично възкликнах: „О, браво, Изуми, наистина прилича на фотоапарат!“ Какво да направя, че представляваше на червен фон, бяло квадратче с червена точка по средата – какво да си помисли човек? Но искам да се похваля, че успяхме да постигнем българското знаме.

След като боядисахме яйцата се снимахме. Въоръжихме си за борбата след църквата и им дадохме няколко да си занесат вкъщи, за да се похвалят на семействата си и се отправихме към църквата Свети Николай. Тя е най-старата православна църква в Токио и е била построена в центъра на града, на най-високия хълм. Днес, разбира се, тя вече въобще не е висока в сравнение с околните сгради, но е продължава да е достоен представител на православието. Като катедрален храм на японската патриаршия, службата се води от японския патриарх – възрастен човечец, който едва се крепи. В храма всичко беше уредено спрямо местните правила – всички влизат, нареждат се плътно в редички един зад друг и оставят пътеката свободна, за да има място за повече хора и свободен път за излизане. Беше пълно – имаше много японци, но преобладаваха чужденците. Истинско предизвикателство е да познаеш този дали е грък, арменец, румънец. Не е толкова трудно да се познаят източните славяни, които белеят – тази руса коса, сини очи и бяла кожа трудно може да се сбърка. От друга страна са забележителни са етиопците, с техните прави черти на лицето, тъмна кожа и издължени фигури.

Нашите гости си купиха свещи и останаха очаровани от църковното пеене. В будистките и шинтуистките храмове се палят ароматни пръчици, а тук видяха храм пълен с малки огънчета и признавам, че ако се опиташ да го погледнеш през техните очи, е впечатляващо. Встрани от църквата, в едно малко базарче, възрастни японки (може би християнки) продаваха козунаци, боядисани яйца, кошнички с бисквити, кексчета и други дреболийки, който каквото е направил. На изхода на малкия базар се сблъсках с двама сумисти. Какъв късмет! Наистина си беше Великден! Гледах ги с широко отворени очи – бяха огромни! Не направо колосални! Много добре разбрах германката как се е чувствала до тях. И двамата бяха европейци, Ники каза, че единият е естонец, а другият – грузинец. Аз, разбира се, не успях да устоя на изкушението да се снимам с тях (прилагам снимката).

В полунощ свещениците излязоха от църквата и тръгнаха да я обикалят … шествието се проточи по улиците около църквата. Тъй като тя е сравнително малка, по традиция правят една обиколка на църквата и една покрай оградата на двора. Нашите японци просто онемяха … красота, шествие от хора със запалени свещи … Стараеха се да не им изгаснат свещичките (вече им бяхме обяснили), опиваха се едновременно с това да снимат наоколо … казаха, че никога не са виждали подобно нещо и казаха, че не са предполагали, че в Токио може да се случват подобни събития:)

Когато се върнахме в двора на църквата, патриархът каза „Христос воскресе“ на български, гръцки, японски и заедно със свещениците тръгна навътре в храма, но от насъбралата се тълпа в двора се чу едно „А на румънски „Христос воскресе“? Очевидно румънците не се оставяха да бъдат забравени. Един от свещениците се обърна и отговори подобаващо на румънски. Тогава вече нашите изтощени от емоции и впечатления японци решиха, че вече всичко е приключило, но ние ги подсетихме за борбата с яйца:) Ех, какъв купон – кой да предполага, че от това може да стане игра? Пък и да е забавна?

Всички си тръгнахме доволни – ние, че успяхме да им покажем част от нашия свят, а те че са късметлии и без да излизат от Токио са успели да видят нещо толкова екзотично. Кланяха се и благодариха много дълго време:)

Ваша г-жа УкРайна Токийска

Posted in Културни, Чуждоземни | No Comments »

Здравейте, мили мои!

Не знам точно откъде да започна – надявам се, че малко сте се поуспокоили след първото ми писмо и след леко успокоителните новини от АЕЦ „Фукушима“. Аз продължавам все така да следя всички новини, които излизат в международните медии, опитвам се да анализирам и осмисля цялата информация. Надявам се подбора на източниците и анализаторските мнения, обработка на информацията, основана на логика и рационалност, да бъдат основния мотив при взимането на решенията ми.

Към днешна дата (18.03.2011г.) решението ми е все същото – докато японските власти не дадат сигнал за евакуация или не видя Гайгеровите броячи да се променят за региона на Токио – ще съм тук. Ники се връща в понеделник от конференциалното си пътуване в Сан Диего и ако после решим да отидем на почивка на някой от близките острови или в Киото, аз няма да ритам. Ще свикаме съвета на старейшините (аз и той) и ще гласуваме.

Мога да кажа, че като се размине всичко най-вероятно ще имам твърдо становище за атомната енергетика, бъдещето й и няма да искам да погледна повече подобна статия скоро. Освен това ще изключа всички Интернет връзки и ще го оставя той да е кореспондент от мястото на събитието.

Изключително съм благодарна на семейството ми, че се вслушва в мен, че ми вярва, както винаги досега и не е изпаднало в потрес и призиви да се прибирам възможно най-бързо. Разбира се, че благодаря и на всички вас, че ме подкрепяте, съчувствате, окуражавате.

Ще ви опиша това, което аз видях, виждам из токийските улици последните дни.

Вчера излязох от сградата, в която живея и тръгнах към близката гара. Живея на половин час пеша от Императорския дворец, който се намира в самото сърце на Токио. Зоната не се смята за особено престижна за живеене, защото има предимно офиси, представителства и административни сгради. Но за мене местенцето е прекрасно, защото по този начин съм в центъра на всичко и нищо не ми е далече. Противно на очакванията ми да живееш в центъра на Токио не означава непрестанен шум и тълпи от хора, напротив – моето софийско сърце трудно свикна с тишината, особено през нощта. Наоколо е тихо, хората не слушат силно музика, не гледат телевизия с максимално усилен звук, често са със слушалки, няма бездомни кучета, които да изджафкат или да лаят нощно време. Да си призная в началото трудно заспивах от тази пълна тишина. Харесва ми градския шум.

В книжката, която ти дават в общината по район (на английски, корейски, китайски, португалски, френски и незнам си какъв още език) молят най-учтиво чужденците да не вдигат шум, да използват вентилационната система, винаги, когато готвят, за да не пречат на спокойствието на съседите.

Обикновено в нашия район има много „костюмари“. Всички служители са в костюми. Толкова са много и така си приличат, че понякога имам чувството, че някой е използва функцията „copy-paste“ и е забравил да си вдигне ръката от бутона. Когато хората започват работа в някоя японска фирма, им дават и наръчник с изисквания за облеклото – цвят на костюма, вратовръзки, дължина на полата, аромат на парфюма, а понякога има изисквания и за вида на часовника). Всички започват работа почти по едно и също време – около 8. 30 часа и имат обедна почивка между 12 и 13 часа. Тогава отиват да си вземат бенто (кутия с обяд) от магазина, да хапнат в някое ресторантче или да си купят мляко и плодове от близкия магазин.

Вчера, когато излязох, видях същите костюмирани жени и мъже, всеки бързащ за работа, купил обичайния си обяд. Фабриката за хартия до нас шумеше тихичко и работниците пакетираха готовата продукция. Залата за някакъв вид бойно изкуство с всичките й купи, наредени на витрината отпред, беше отворена. Работници от озеленяването подкастряха храстчетата и събираха падналите клони в камиончета. Продължих нататък и отидох до магазина – да, изглежда по-празен от преди, но секциите със зеленчуци и плодове са пълни (има ягоди – мляс!), секцията с риба е пълна, месото си е тук, подправките, сокчета, ха! Няма много прясно мляко, ориз и полуготови храни – спагети, къри и други подобни. Но!!!! Какъв ужас! Няма шоколад!!!!! Това вече си е бедствие (поне за мен). Не че съвсем няма, но от моя любим вид имаше останал само един в кутията (след преврата на Кот Д’Ивоар и покачването на цената на какаото следя много зорко производството на шоколад, ще поръчам на Ники да ми донесе от САЩ), няма чипс и солети – ще го преживея. Има готови храни, каквито винаги с удоволствие си купувам. И сега си взех.

Отидох да се разходя до гарата – колко е хубаво да си навън! Да, изглежда да има по-малко хора. И на мене ми се обадиха да ми кажат, че тази седмица няма да имаме курс по японски.

Реших да хапна в една закусвалня – докато момичето ми слагаше избрания от мен пълнеж, имаше земетресение (после проверих, че е било 5.6, с епицентър близо до Токио). Обърнах се и видях, че лампите се люлеят. Интересно ми беше да видя реакцията на продавачката. И да го усети, не даде вид. Всъщност никой не му обърна внимание – хората продължаваха да се хранят и да си избират сандвичи. Успокоих се. Ако някой знае какво е да живееш в земетръсна зона, то това са японците. Ако те се изплашат и аз ще се изплаша.

После отидох да се видя с една съученичка на Ники, която преподава английски тук. Много хубаво изкарахме, пийвайки кафе и похапвайки разни сладки неща. Тя имаше уговорка и с друга нейна приятелка, наполовин японка, наполовин американка, т.е. плод на американско-японската дружба. Хубаво е да чуеш всички гледни точки и да си поговориш с разумни хора. Убедих се, че не само аз съм изтерзана от четене в Интернет и че всички разумно се опитват да взимат решенията си. Сравнихме гледните си точки, разказхме си кой какво е видял, чул, прочел и въобще – отпускащо.

Навръщане минах през Шибуя, една от най-големите гари в Токио, може би еквивалента на Попа в София (вижте снимка 1) и видях как се пести електричество – обичайно включените грамадни рекламни екрани бяха изключени. В никакъв случай не беше тъмно или мрачно. Просто не беше същото. Магазините са с намалено работно време, за да пестят, спрени са някои от ескалаторите по гарите, но асансьорите за инвалиди и хора, които не могат да използват стълбите, работят.

1. 03. 2011 г.

Здравейте, мили мои!

Трябва по-често да приключвам писмата си и да ги изпращам навреме, за да няма такива закъснения. Този път смятам да съм кратка. Ники си дойде – донесе ми купища шоколад! Живот йе чудо, както казват сърбите! Много съм доволна! С все по-голям ентусиазъм ще го подкрепям да ходи по конференции.

След като свикахме съвета на старейшините, разгледахме наличната информация и възможности, прегледахме плюсовете и минусите, анализирахме информацията от МААЕ, японското правителство, англоезични, украинскоезични, рускоезични, френскоезични източници, след като изгледахме филмчето за японското ядрено момченце:

(ако някой не успее да разбере историята, ще е преразкажа набързо: за да успокоят децата в Япония, да им обяснят по някакъв начин какво се случва, защо може да виждат родителите си да гледат разтревожени новините или защо непрекъснато говорят за Фукушима, властите създадоха детско манга филмче. Главният герой се казва Ядреното момче. В резултат от силното земетресение го заболяло коремчето и момчето много се опитвало да не се изпусне. Коремчето го боляло, момчето стискало, но накрая изпуснало малко. Замирисало на хората наоколо. Ядреното момче продължавало да го боли коремчето и тогава се намесили докторите, които започнали да му дават лекарства (предимно морска вода и електричество). Все пак няма страшно, защото момченцето има памперс и дори и да не успее да се сдържи, няма да е толкова страшно. Едно време на север живеело друго Ядрено момче – от Чернобил, което също се разболяло веднъж. Но, деца, не се тревожете, японското Ядрено момче никога няма да стане като чернобилското, защото последното се изпуснало в час и целия клас пострадал от миризмата) решихме да си поотопочинем и да се позабавляваме. Затова приключвам писмото си и отивам с Ники на разходки.

Сърдечни поздрави

Ваша г-жа УкРайна Токийска

Posted in Чуждоземни | No Comments »

Здравейте, мили мои!

Благодаря на всички, които се обадиха, продължават да се обаждат, мислят за нас и ни подкрепят! Знам, че всички следите новините от Япония и се притеснявате, затова искам да ви успокоя с две прости думи – добре съм! Имам всичко необходимо – вода, храна, ток, газ и Интернет.

Каква е ситуацията в Япония?

Сами виждате по новините какво бедствие е това. Земетресение от 9 степен, цунами и авария в АЕЦ „Фукушима“. Смятам, че друга държава вече нямаше да съществува. Японците много ми се издигнаха в очите – изключително високо ниво на дисциплина, координация и концентрация. За да разясня по-точно колко са подготвени в атомната централа, ще цитирам статията на Григор Гачев: „Във Фукушима земетресението е било в пълната си сила (изместването на земята там е било над 4 метра). Както е по правилата (а те в Япония се спазват), автоматиката моментално е изключила реакторите. Проблемът е, че това не спира ядрената реакция в тях, а оттам и нуждата да бъдат охлаждани. А за да работят помпите, които движат охладителя, е нужна електроенергия.

При нормална работа самата електроцентрала дава предостатъчно енергия. При подобен инцидент обаче се разчита на вторичен източник – ток от електрическата мрежа. Проблемът е, че заради огромния си обсег земетресението е прекъснало работата на практика на всички електроцентрали на целия остров Хоншу. Съответно, е нямало откъде и как да дойде електроенергия отвън.

За такива случаи в електроцентралата има предвидено трето ниво на подсигуряване – дизелови генератори, които да се включат и да захранят помпите. Което и станало, с японска точност. Проблемът дошъл час по-късно, когато вдигнатото цунами се стоварило върху централата. Вълната заляла помещението, където се намират дизелите, и те спрели. (На някои места тя е навлязла в сушата с около 10 километра.)

За този вариант има предвидено и четвърто ниво на подсигуряване – акумулатори, които могат да поддържат работата на помпите в течение на осем часа. Смятало се е, че за толкова време с гаранция или ще бъде пуснат поне един реактор, който да даде ток, или мрежата ще бъде възстановена и ще дойде ток отвън, или от евентуално всичките спрели дизели ще бъде ремонтиран и пуснат поне един, който да захрани помпите. Заради непрекъснатите вторични трусове обаче се е оказало невъзможно да пуснат реактор в централата. Точно същото ставало с всички други японски централи, така че ток не можел да дойде отникъде. А хвърлената от цунамито водна маса не се оттекла достатъчно за осем часа, за да се отводни дизеловото помещение. Така че накрая циркулацията на охладителя в реакторите спряла.“

Сами виждате какъв малшанс са имали във „Фукушима“. Но те взеха морска вода и направиха всичко възможно да предотвратят голямо бедствие, с ясното съзнание, че повече няма да използват реакторите. Още от самото начало. Засега продължават да се борят и аз ги следя.

Каква е ситуацията в Токио?

За това мога да кажа повече – всичко си тече по старому: хората си ходят на работа, магазинчетата, ресторантчетата и закусвалните, пощаджиите, куриерите, всички са на работните си места и изпълняват задълженията си. Само влаковете са по-нарядко, за да се пести електричество и защото има изкривени релси от земетресението. За гражданското самосъзнание на японците мога да дам пример с това, че когато обявиха, че може да се наложи спиране на тока, поради аварията в АЕЦ „Фукушима“ и призоваха за икономии и спестяване на електроенергия, на следващия ден съобщиха, че няма да се наложи спиране на тока, защото потреблението е спаднало дори повече от очакваното (аригатогозаймаща!).

Има ли паника в града? В Токио няма паника или поне аз не я виждам. Както знаете, японците не издават емоциите си. Смята се за срамно да се плаче и много се стресират от всякакъв вид емоции – положителни или не. Убедена съм, че всички са изплашени, но не личи да са паникьосани, не показват нищо подобно. Днес видях как работниците на нашата улица си подрязваха дръвчетата и храстчетата за предстоящия сезон на азалиите. Всички изпълняват задълженията си, дори центърът по таекондо до нас си провежда тренировките, хлапетата с техните отличителни шапки и униформи отиват на училище, фабриките тихичко си шумят … животът си продължава. Преподавателят по български от Университета по чужди езици, с който работя, иска да се видим утре, за да продължим работата си по учебника. Друга е ситуацията в нета. Постоянно гледам новините от България, Украйна, от другите страни, гледам ББС и японска телевизия и разбирам как хората не издържат на този поток от информация и се паникьосват. Не мога да кажа, че не бях притеснена и аз – започнах да следя Гайгеровия брояч за Токио он лайн и обмислях варианта да замина за Киото, ако не успеят да овладеят пожара в 4-ти реактор. Но те успяха! Поне засега. И аз съм тук:)

Има ли земетресения? Редовно. Можете да видите списъка на Световната сеизмична организация, който отчита земетресения само над 4 степен. От 9 март Япония е разтърсена от поне 300 труса. Вече свикнах, ако не е прекалено самодоволно да го кажа. Наистина обикновено тук така или иначе се люлее всичко, поради архитектурата и конструкцията на сградите. Небостъргачите са построени да издържат 8 степен и са на леко подвижни основи, а в Токио се усети като 6 степен. Така че те се клатушкат …. адекватно на трусовете. Според препоръките за безопасност е по-сигурно да останете в сградата, отколкото да излизате навън. Освен ако не идва цунами….

Има ли радиация в Япония? Има изтичане на радиация около Фукушима и затова е евакуиран района в радиус от 20 километра! В периферния район до 30 км се препоръчва на хората да не излизат от къщите си. Познавайки японците и колко ценят безопасността на хората съм много склонна да им вярвам, че е само там.

Има ли радиация в Токио? Официално по японските новини съобщиха, че повишаване на радиационния фон (0, 8 минисивера) в Токио е отчетен за кратко вчера, 15 март, казаха, че това ниво е безопасно за здравословното състояние. След прогнозата за времето има и преглед на Гайгеровите броячи – в Шинджуку, Токио, общината, в която ние живеем, днес е била отчетена радиоактивност от 0, 16 микросивера, в зоната на централата (20 километрвората зона около централата) – 80, а в близкия град – 21, 4. За сравнение показаха скала на това, че при рентгенова снимка облъчването е 50 микросивера, при полет от Токио за Ню Йорк е 200, обикновено човек е получава доза от 2400 годишно, а ако отиде на скенер е 6800. Днес познати с дете, които живеят тук, отидоха все пак да се изследват и данните да им отлични, няма данни за радиация, т.е. в рамките на нормалното са.

Дали смятам да заминавам? Да, мислих по въпроса. Ако замина, ще е на юг, към Киото или префектура Фукуй. От Токио никак не е лесно да се намерят самолетни билети, за автобусни или жп положението не е много по-различно. Много хора решиха да не рискуват и заминаха. Ники имаше планирана конференция в Сан Диего, САЩ, и замина вчера. Имаме уговорка с него, ако е необходимо и преценя да замина на юг.

От 48 часа чета статии за ядрена енергетика, геология и геодезия, статистика за предишни подобни бедствия, кореспондирам с всички българи и приятели от други страни в Япония и извън нея (не се притеснявайте, че може би съм сама – всички са на линия). Мисля, че след още малко време ще мога да изнеса и общообразователна лекция за АЕЦ. Много е изморително – най-вече напрежението и това, че не мога да стана от гадния компютър, не изключвам Скайп, Фейсбук, джимейл и каквото може още. Мисля си, че ако нещо ме облъчва, то това е екрана. Ники с неговия полет до САЩ ще е по-облъчен от мен. Но това са рисковете на конференцията:)

В заключение мога да кажа, че ще се съобразя с препоръките и указанията на японските власти и се надявам да оправдаят доверието ми. Следя сайтовете на британското и американското посолство, които не препоръчват евакуация от Токио. На българското посолство сайтът не работи, получаваме писма в бг-джап (общата пощенска кутия на българите, живеещи в Япония), но те изпратиха линк на международното летище в Токио. И сама мога да се ориентирам къде продават билети). На Япония и японците – дълбок поклон пред паметта на жертвите! Възхищавам се от достойнството, с което посрещат всичко, на тяхната организация, реакции и….въобще! Гледам да преценявам ситуацията и обстановката доколкото мога обективно, да не реагирам панически, нито да си заравям главата в пясъка.

Надявам се, че не съм пресъздала ситуацията много объркано.

Сърдечни поздрави

Ваша г-жа УкРайна Токийска (все още)

Posted in Чуждоземни | No Comments »

Здравейте, мили мои,

За много години на всички, на които не съм честитила още! Твърдо съм решена сега на един дъх да ви опиша какви са впечатленията ми от отбелязването на Нова
година в Токио, защото вече започват да ме заливат други впечатления и може да пропусна или да забравя. Нова година тук е голям религиозен и семеен празник. Подобно на софийските традиции всички “токийци“ заминават по родните си места за празниците. Училищата и университетите излизат в новогодишна ваканция и се връщат чак на 11 януари. Фирмите и институциите, които могат да си го позволят, празнуват със сигурност от 30 декември и се връщат на 6 януари. Без отработвания, без спорове. Така е – комунизмът тук е построен!

Може да се каже, че за неговите така или иначе 32 милиона души население, градът опустява. Много от магазините са затворени, банкоматите не работят, защото те също имат работно време и, вероятно, нужда от почивка, всички останали апарати също – за напитки, цигари, банани и др. Разбира се, някои животоспасяващи кафенета, ресторантчета, както навсякъде, продължават да работят, но е учудващо как се изпразва и опустява всичко. Чувството да се разхождаш из града е като в някое българско село от рода на Горни върпища. Вървиш по улиците и куче няма да излае. Но всички добре го познаваме, защото и в София е така.

Причината за това е, че Нова година е религиозен празник, време, в което трябва да изхвърлиш старото и да се приготвиш за приемане на новото. Къщата трябва да се изчисти добре преди настъпването на новата година, да се премете пред прага на къщата, вратите се украсяват с борови клони, бамбук и папрат. Задължително някъде в къщата се слага украса, нещо подобно на онова, което украинците наричат обериг (предмет срещу уроки), което за японците представлява композиция от оризови стръкове, папрат, хартиена гръмотевичка и оранжев плод – мандарина, портокал, всичко това завързано с червена нишка. Така получената украса се слага на вратите на магазините, на домовете и дори …. на решетките на автомобилите. Не бях виждала Лексус или Мерседес с такава украса на емблемата от времето на подковите по мерседесите при нас. Много е забавно:)

Традицията повелява да се посети храм в новогодишната нощ или през следващите почивни. Там свещениците и служителите раздават напитки и мочи (оризови питки на два ката, т.е. една голяма и една по-малка върху й, нещо като снежен човек без глава и все едно някой е седнал върху двете топки), събирани като дарения седмицата преди това. След определени ритуали, които не мога да опиша, започват ударите по гонга. Задължително са 108 удара. Не ме питайте защо точно толкова, а не 109 или 107. Нямам представа:) После наредените в опашка японци могат да стигнат до дървения сандък, поставен на входа на храма, да хвърлят монета, за да ги чуят боговете, да кажат новогодишното си желание и да плеснат два пъти с ръце. Храмът се възползва от шанса да предложи и други възможности за харчлък на посетителите. Служителите изработват дървени плочки, на които има нарисувано животно, под чиито символ ще премине следващата година. Съвсем естествено е, че тази година всичко и навсякъде е зайчесто и зайчасало. Срещу скромната сума от 5 евро можете да си закупите подобна плочица и да си напишете новогодишното желание на обратната й страна (споменавам умишлено цената, защото ми направи впечатление, че на панаира почти всичко струва толкова ….. или повече, разбира се). След което можете да я поставите на едно голямо пано в храмовия парк. Непосредствено след централните порти се продават късметчета против уроки, които са малки платнени торбички със звънче или с нарисуван някой йероглиф, който ще ви предпази от болести, нещастия и други пожелания.

На друго място служителите на храма наливат от подареното им саке в много плитки купички. Принципно не го продават, но всички си плащат нерегламентирано, т.е всеки колкото пожелае. Дарове за храма могат да се донесат и в по-значителни размери, не е задължително да са само оризови питки и питиета. Очевидно е, че богатството на свещениците не се поддържа само с добри пожелания. Всичко си е търговийка и никой не намира нищо лошо в това.

Спокойното пляскане с ръце и звъна от монетите продължава чак до изгрев слънце. А когато то започне да изгрява – кой би очаквал подобна тръпка, подобно вълнение у малките японци, които вадят големите професионални японски (и никакви други!) фотоапарати и започват да щуро да снимат. Ще кажеш, че досега не са виждали изгрев:)

Няма значение какви са по убеждения – шинтоисти, будисти – всички отиват в храмовете да се помолят. Преди да го видя бях чела много по въпроса, слушах разказите на чужденците, които живеят тук и дори наблюдавах подготовката на панаира около храмовете. Но все пак си е преживяване. Бях много доволна, че и за Ники е такова, защото това е първата му Коледа и Нова година тук. Досега винаги се е връщал в България.

Ще ви разкажа по-конкретно за един много значим за Япония храм, който посетих аз, ябълката на раздора между Япония и останалите азиатски страни – Ясукуни. Това е шинтуистки храм, където за разлика от повечето подобни места, не се почитат ками, а душите на войните, загинали за Япония и императора, а освен това и някои осъдени на смърт японски военнослужещи. Върховното божество на храма е Императорът на Япония. Китай и Южна Корея, окупирани от Япония през първата половина от XX век, също и по време на Втората световна война, смятат храма за символ на японския милитаризъм, а посещенията от страна на официални държавници – за обида към жертвите на японската агресия. Ето защо ежегодните посещения на от най-пламенните и известни поклонници, бившия японски премиер – Джуничиро Коизуми, дразнят китайци и корейци. Те пък всеки път изпращат протестни ноти, дори в една такава нота от Пекин, поклонението се определя като „равносилно на отдаване на почест на нацистите, осъдени по време на Нюрнбергския процес“. Следващият министър председател Шиндзьо Абе се отказва да посещава храма, за да не провокира повече конфликти, но подарява символистичен подарък на храма – бонзай. По този начин успява да избегне поредните препирни, показвайки, че почита паметта на загиналите във войните японци.

Храмовият комплекс се състои от храм, открита сцена за театрални представления, музей на реликви от войните (има и истински самолет на камикадзе!!!), прекрасна градина с езерце, водопад, шарани, патки, апарат за продажба на храна за шараните, мостчета, плачещи върби … красота, алея с паметници на животни, загинали по време на войните (кон, куче и гълъб), учебни зали, открита сумо зала, музей на ковачницата на храма, в която до 70-те години са изработвани мечове по стар метод за обработка на стомана. Много е впечатляващо ….. наистина.

Пътят към храма е доста живописен и хубав, няма да се впускам в описания, а направо ще ви предам какво бяха опънали там японците – палатки, подвижни кебапчийници, стрелбища, игри и всякакви подобни съоръжения. Приличаше на събор на някое село. Не, всъщност на няколко събора на повечко села. Аз бях особено доволна, защото стрелях на стрелбището и уцелих два пъти (не случайно бях известна в детството си като Рени Шетърхенд, дори имаше и определение „ренихенд“) – свалих си бонбонени цигари и бонбонки:) Ники удостои руския щанд със закупуването на пирожка. Продаваха още пелмени, борщ, руска водка, шишчета, имаше италианска кухня, варени картофи с масло, захаросани ябълки, захарен памук – мнооого хубави и весели неща. Е, разбира се, че преобладаваше японската манджа – риба, окономиаки, якитори (шишчета), октоподчета и други неща, които не ям:). Ако си мислите, че е имало суши в изобилие, ще ви разочаровам. Нямаше. Сушито не е чак толкова разпространена храна.

В двора, по-точно на паркинга на храма видях колата, в която се влюбих от пръв поглед! Какъв Шевролет! Каква кола! Страст! Сила! Мощ! Конски сили все едно си впрегнал колесница с 400 коня! Какви гуми! Каква предница! Какъв блясък!….. Да, много е хубав! Ще гледам да приложа и снимката за всички онези, които не съм облъчила с хвалебствията си относно червения звяр.

За малко успях да се насладя на театралната постановка на откритата сцена. Много е традиционна, историята е нещо от рода на лошия бог, който спрял облаците над Япония, а добрата принцеса с песни и красотата го увещава да ги пусне и разбира се, успява. Всичко това е съпроводено само с песни, многозначно мълчание и още по-символни движения. Не искам да омаловажавам изкуството им – най-вероятно нищо не бих разбрала дори да дръпнат някой многословен японски рап или много интересни разкази, но това не ми помогна да издържа повече от 10 минути.

Панаирът около Ясукуни и въобще посещението на храмовете от японците продължи до 5 януари, почти денонощно.

Относно моето изкарване на Нова година – беше чудесно! Поканиха ни в една неоткрита все още българска механа. Ентусиастите, които я откриват са Владо и Кенджи – българин и японец. Владо е завършил руска филология и е роден в …. Киев (какво да правиш – съдба си е моето!). Работил е известно време в другия български ресторант в Токио – „София“, където храната била „каращисана“:))) Персоналът бил изключително небългарски, а главният готвач внесъл собствените си разбирания за българската кухня – например тараторът според подобрените, ъпгрейднати виждания е с лук, вместо чесън, магданоз, вместо копър, долива се и прясно мляко към киселото, а по желание може да се добави и малко пилешки бульон, от друга страна кюфтетата се сервират с кисело мляко (което е облекчение, при положение, че иначе ги сервират със сладък сос!) и други. Така се възмутил от храната, която се предлага там, че се намерил с Кенджи, много симпатичен японец, живял 15 години в България, че решили да отворят истинска българска кръчма.

Относно Кенджи не бях попадала на подобно чудо, но на! Вече видях! Кенджи е заминал за България през 1991 година и е преживял спирането на тока, на водата, опашките, купоните, кризите. Така добре си поговорихме с него, дори с известна носталгия, за изминалите години. Работил е като музикален продуцент на български групи, което беше причината да осигури доста хубава българска музика за купона:)

Желая им много късмет на момчетата. Правят го с много желание и любов. Това са основните съставки, за да им потръгне.

На събирането бяхме общо 15 души, защото бъдещата механа е мъничка, подобно на другите японски кръчми. Бяхме българи, украинец (нужно ли е да споменавам, че винаги си намирам поне един!!!) от Харков (трябва да го посетя този град), французин (много са мили тези французи – винаги, когато им заговориш на техния език казват, че говориш много добре – прекрасни лъжци) и, разбира се, японци.

Изкарахме прекрасно – смях, песни и игри и … приятели добри:)) Голямо друсане на хора му ударихме. Оказа се, че французинът умее да танцува сиртаки, опитахме се да обучим японците на право хоро и в резултат се получи малко пого, но, както се казва, важно е желанието.

Вечерта беше белязана и от още едно събитие – дойде полиция към 2 часа през нощта. Не влязоха, просто казаха, че съседите са помолили да намалим музиката, поразпитаха кога ще се открива заведението, каква ще е кухнята и си тръгнаха. Много бяха учтиви. При положение, че в околията не се чуваше дори скрибуцане на врата, а ние си бяхме шумнички, мисля, че съседите са изтърпели повече от нормалното:)

Мисля да приключвам писмото си, да кача няколко снимки, защото вече получих оплаквания, че пиша прекалено дълги писма:)

Целувам ви и ви желая успешна нова година!

Ваша госпожа УкРайна Токийска

Posted in Истории-Пътешествия, Културни, Чуждоземни | No Comments »