УкРайна Токийска – животописи

Здравейте мили мой,

по поръчка на Юрий смятам да ви опиша храната в Япония.

За начало ще започна със сушито (виж снимка 1). За мое най-голямо учудване японците не го ядат под път и над път. Дори често пъти се изненадват, че именно с този вид храна са толкова известни у нас (виж снимка 2 и 3). Разбира се, има суши заведения, но те обикновено са много… изтънчени, другояче казано – много скъпи. Има един вариант на суши бар, който ми харесва – нарича се „Суши кайтен“. Това е заведение, в който готвачите са в средата, заобиколени от кръгъл бар, по който минава гумена лента. Готвачите приготвят сушито и го слагат в чинийки върху лентата. Клиентите седят от външната страна на лентата и си избират суши. Крайната сметка се изчислява по броя на чинийките и цвета им. Събирате празните чинийки пред себе си и след като се нахраните, ги преброяват и можете да си платите сметката. С високо провикване „Сумимасееееен¹“ можете да си поръчате някое специално сушенце и готвачът специално да ви го приготви. Няма начин да му кажете да ви „позапържи още малко рибката“, защото просто няма печка. Сушито си е сурова, по-рядко маринована и още по-рядко опърлена с горелка риба с топка ориз. Пред готвачите има само оризоварки, рибата, дъски за рязане и ножове.

Интересен факт е, че няма жени-готвачи на суши и това е една изцяло мъжка професия. Смята се, че ръцете на жените са много студени и не могат да оформят добре оризовата топка, върху която се слага рибата.

Към сушито, а и доста често с друг вид храна, се сервира и прословутата „мисо супа“ (виж снимка 4). Тя се приготвя от ферментирал ориз, ечемик и/или соя, сол и Aspergillus oryzae, вид плесен, с който се заразява соята и ориза. В резултат се получава прах, който се разтваря, за да се приготви супата. Видовете мисо супа са разнообразни – с морски продукти, със зеленчуци и др., но никога не прекаляват с добавките (Виж снимка 5). Тази супа е дотолкова традиционна и обичайна за приготвяне в японските домове, че от стари времена до наши дни съществува предложение за брак на японски, което ако се преведе звучи по следния начин: “Съгласен съм да ям твоята мисо супа всеки ден“. Това означава, че момчето харесва храната, приготвяна от девойката и й предлага брак. Ники много харесва вече мисо супа и си я изсърбва всеки ден на обяд. Аз не мога да свика, защото не обичам супи като цяло. Може би не се харесахме със супата още от първия ми сблъсък, когато я опитах и попаднах на скарида, която изплува от мътната течност и ме погледна втренчено. В общи линии съм склонна да опитам всичко, но не и когато храната ме гледа…

Другата популярна храна е сашими (виж снимка 6). Тя също влиза в категорията „традиционни и много скъпи“ и представлява сурова риба, която не се готви по никакъв начин. Евентуално може да се прибави малко зелен лук, някой друг корен и уасаби. Може да си сипете в чинийка малко соев сос, но не прекалявайте като мене, защото това може да се окаже знак, че не харесвате много вкуса на рибата. След известен размисъл и наблюдение установих, че в Азия използват соевия сос вместо сол.

 

 

 

 

Когато за първи път отидох на сбирка, организирана от проф. Тераджима, той приготви много видове сашими. Майсторлъкът при „приготвянето“ е в това как ще нарежеш рибата, на какви ивици и парченца и как ще я украсиш. Освен зеленчуци (гъби, лук, джинджифил) за украсата се използват и много цветя. Най-често теменужки, карамфили и хризантеми. Ако си мислите, че цветята не се ядат, дълбоко се лъжете. Изядоха си всички теменужки върху рибата (виж снимка 7 и 8).

 

 

 

 

 

 

На тази сбирка професорът изчисти рибата много умело (виж снимка 9, 9а, 9b²) и преди да я нареже, ми подаде парченце от нея. Всички студенти и познати, които беше поканил, ме зяпаха и очакваха моята реакция. Аз осъзнавах колко голяма чест е това: първото парченце и всичко останало. Преглътнах на сухо няколко пъти и си казах: „Ех да му се невиди, дойде времето да покажа и аз че съм мъж на място и да не посрамя България на световното по ядене на сашими“. Захапах рибата и дори накрая успях да изразя възхищението си от нея. (Прилагам снимка 10³). Една студентка ме попита дали не ми е малко соевия сос. Помислих си: „Не, малко й е готвенето“, но се въздържах от коментар. Оттогава мина време и към днешна дата хрупам сашими и пушек се вдига… но задължително ми трябва соев сос.

На въпросната сбирка професорът включи оризоварката, запържи малко гъбки с лук и храната за всички беше готова (виж снимки 10а, 10b, 10c). Това е мястото да ви обърна внимание какво означава оризоварката в Япония, а предполагам и в цяла Азия. Горе-долу значението й е като кафеварката или яденето на хляб за нас. Никой не може да си представи животът без нея. Когато идват на гости у нас и видят, че си нямаме оризоварка или просто спомена някъде, си личи как в главите на всички преминава мисълта: “Бедните, не могат да си позволят оризоварка. Как ли живеят?“ Досега успешно сме отблъснали купища предложения за дарения на оризоварки. Работата е там, че почти всички чужденци се снабдяват с такава и се научават да ядат ежедневно ориз. Този уред намира и други приложения в домакинството на един консумиращ постоянно хляб гайджин⁴ – дори се носят легенди за приготвяне на хляб в оризоварка. Наистина, за да преживееш в Азия, трябва да се научиш да ядеш ориз всекидневно. Не че няма хляб. Има, но е толкова безсмислено скъп, че е по-добре да хапнеш ориз.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Много типични манджи са соба, одон и рамен – всички изброени са макаронени изделия с разлика в използваното брашно – едните се правят от елда (ех, Украйна:), други от ечемик. По-подробно мога да ви разкажа за рамена и раменджийниците, защото всички го обичат и ядат. Накратко – раменът идва от Китай и представлява бульон, който се приготвя с различни съставки, най-често от кости, месо и/ или дреболии и се вари много дълго време (понякога повече от 24 часа). Сервира се в голяма купа, в която се добавят сварените вече спагети, парче сурово месо, сухи водорасли (виж снимка 11), лук, яйце. Всичко се добавя в купата със супата сурово, защото тя е толкова гореща, че всичко веднага се сварява (виж снимка 12). Важна особеност на яденето на рамен е сърбането, характерно за навиците при хранене в повечето азиатски страни и тук си го спазват с пълна сила. Прилагам снимки от любимата раменджийница на Ники и то с готвача, порцийката му и резултата след консумация (виж снимка13 и 14). Към рамена се отнасят с особено уважение и много често можете да видите, че посетителите са сами, рядко може да са няколко души, колеги например, събират се всякакви хора – костюмирани и работници от строежите. Изсърбват си спагетите и оставят бульончето⁵. В раменджийницата не е прието да се застояваш. Трябва да си изядеш храната и веднага да станеш, за да освободиш място за следващите. Рядко можете да чуете някой да си говори и също така рядко можете да видите жени вътре. Дамите обикновено имат повече време и посещават по-изискани места.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Няма как да говоря за японската кухня без да спомена якитори, окономияки, такояки. Знам, че звучи малко объркващо с тези наименования на японски и може би малко непознато, но всъщност изброените ястия са доста по-традиционни от сушито.

Якитори са шишчета. Местото е предимно пилешко. Има много разновидности – приготвени от език, сърчица, дробчета, хрущяли с кожички, такива без тях, пилешко месо, завито в големи гъби и всякакви други вариации. Срещат се и със свинско, но самото наименование означава „печена птица“ и затова обичайното използвано месо е пилешко. Обикновено тези шишчета са доста по-дребни от нашите и ако се чудите за моето мнение по въпроса – веднага ще ви отговоря: няма как да ги харесам. Още повече не харесвам мезето от панирани хрущялчета. Брррр!

Такояки са пържени топчета от тесто с парчета октопод. Приготвят се в специални плочи с полусфери (виж снимка 15). Плочата се нагорещява, намазва се с мазнина и се изсипва готовата тестена смес. После във всяка полусферичка се слага по парченце октопод. Много често се срещат сергийки на улицата, които ги приготвят. Всичко става доста бързо. Работата е там, че храната в Япония трябва да се сервира изключително гореща или студена. Ако не се опарите, докато хапвате, не се счита за добре приготвено и поднесено. Ако приготвената храна, изстине, то тя изобщо не се предлага. Споменавайки за студена храна, ще дам пример с това, че предлагат и студен рамен, с ледчета в купата.

Да се върна отново на такояки и за да ме разберете по-добре, ще ви разкажа за първото си ходене в изакая⁶, където отидохме с някои от колегите на Ники. Те поръчаха въпросното ястие и естествено се забавляваха с моите реакции. Аз ги попитах дали трябва да хапна топката цяла или да я разрежа. Те ми казаха:“Да, разбира се, може и цялата“. Аз предпочетох да лапна цялата, защото ми беше трудно да я разчупя с клечките, но и забравих за това колко горещи може да са ястията. Това беше огромна, колосална и непростима за мене грешка. Топчето беше точно толкова голямо, колкото да запълни устната ми кухина и ужасно горещо. Нямаше връщане назад, не можех да я изплюя. Приличах на хамстер, но не с два лешника в бузата, а с един… Така ужасно пареше, че започнаха да ми текат сълзи. След първоначалния смях всички започнаха да ми предлагат да пийна нещо, за да облекча състоянието си, но топчето така добре ми беше застанало в устата, че нямаше място за нищо друго… дори за няколко глътки вода. Няма да повярвате колко седмици ходих с мехури в устата от това приключение. Ужасно…. но все пак харесвам такояки.:)

Сега за окономияаки – това ми харесва и го препоръчвам на всички. Отново се приготвя на силно нагорещена плоча и е фиде със зеле, яйце и морски дарове или месо. Има два популярни вида окономияки – по хирошимски и по осакски. Разликата е в подложка та на ястието. В единият случай се изпържват няколко яйца, които служат за подложка на спагетите. Това позволява се завие и да стане като затворена пица. Всички подобни горещи ястия много обичат да поръсват с много тънко настъргана сушена риба, която също харесвам (виж снимки от 16 до 20)

 

 

 

 

 

 

Освен рамнеджийници, суши барове и традиционните кръчми „изакая“ в Токио са представени всички национални кухни. Японците обичат да опитват нови храни и още повече обичат да говорят за тях. Много разпространени са корейската, тайландската, китайската, италианска, френска, испанска, английска (не че имат какво да показват много-много) и дори българската. Мисля, че вече съм ви разказвала за българските ресторанти тук. В единия ресторант, собственост на най-големият производител на млечни продукти в страната и основен производител на киселото мляко (Meiji), храната е „каращисана“, по думите на сервитьора, който работи там. Но благодарение на киселото мляко няма човек, на който да съм казала откъде съм и да не направи аналогия с киселото мляко. Дори мога да кажа, че гърците и турците в Япония малко ревнуват по този въпрос, но не им обръщам внимание:). Другият е ресторант „Загорие“, в който можете вкусно да си хапнете мусака, боб с наденица, млечна баница и много други нашенски ястия.

Важно е да се отбележи как рекламират и предлагат храната си повечето ресторанти тук – с пластмасови модели на порциите. Имат точен еквивалент на супите, основните ястия и десертите, които са изложени в стъклени витрини на улиците и наистина получавате точно копие на това, което сте видели навън (виж снимка 21).

Друга особеност, може би тази поради, която печелят голяма популярност, са малките порции и естетиката при приготвянето. Първоначално си мислех, че просто са стиснати, но след известно наблюдение разбрах, че основното е разнообразието от храна. Сервират се много малки порции, но много разнообразна храна.

Не помня дали съм ви разказвала за най-разпространеният обяд тук, който се нарича „бенто“ и представлява кутия с разнообразна храна. Често съдържа риба, пилешко месо, туршия, малко зеленчуци и ориз, разбира се (виж снимка 22 и 23). Обикновено по обяд всички хранителни магазини и ресторанти предлагат подобни кутии и работещите хора предпочитат да хапват така. В много от случаите тези кутии се приготвят от жената в семейството, която приготвя по една за децата и съпруга си. Подреждането на кутията с храна е издигнато в изкуство и в магазините можете да намерите изкуствена трева за разделяне на видовете храна, разноцветни клечки, с които да отбележите последователността за ядене, малки пластмасови бутилчици във формата на рибка за соевия сос и всякакви други глезотийки. По телевизията има предавания с уроци за приготвяне на бенто. Провеждат се и курсове за приготвяне на бенто само за татковци, чиято цел сближаването на бащите с децата, които често не се виждат поради дългото работно време тук.

Какво ли друго остана… а, да – плодовете и зеленчуците в магазините. Плодовете са изключително скъпи. Разказите ми за това как в България се продават килограми череши почти винаги предизвикват учудени погледи. Ако погледнете снимка 24, ще разберете, че тук по този начин се продават повечето плодове. Обикновено прасковите се продават по една и цената им варира от 120 йени до 800 (равностойността им в долари е 1, 20 долара и 8 долара). Черешите на снимката са прекрасно опаковани в дървена кутия с подплата и са идеални по форма и цвят 40 бройки от най-вкусните черешки, които струват 2 500 йени (25 долара). За ябълките мога да кажа, че вече сме намирали и по-евтини ябълки – по 70-80 йени едната (0, 70 – 0, 80 цента), но затова пък в близкия ни магазин за органична храна се продават ябълки с йероглифи (докато са расли са им сложили лепенка и когато ябълката е узряла, са махнали лепенката и под нея е светло жълта, а всичко наоколо е червено), които са по 6 и 8 долара. Едната, разбира се.

Дини и пъпеши – освен, че има квадратни дини, които се произвеждат така, за да се побират в точно определени места в хладилника, има и обикновени дини. Те са много по-малки от тези у нас и цената им отново е изключително висока. В сезона, т.е през лятото може да паднат до 7-8 долара едната. Но като компенсация могат да се намерят целогодишно, тогава цената стига до 100-120 долара едната диничка. С пъпешите ситуацията е дори по-фрапираща. Тук има и специални сортове пъпеши, които са много по-малки от нашите и когато настъпи сезонът им се прави аукцион за първият пъпеш, които се използва и за разплод за следващия сезон. Наддаването за този пъпеш достига до 10 000 долара и повече.

Вече свикнах, че пазаруване на килограм не е много разпространено. Всичко се купува на бройка – един морков, една глава лук, една чушка, половин диня и др. Магазините са пълни с всякакви видове плодове и зеленчуци и много рядко се срещат такива, които да са с по-нестандартна форма, наранени или ниско качество (не дай си Боже!). Много често за подарък, когато отивате на гости, можете за купите плодове. Ето затова на японците България им изглежда много богата страна.

Дотук мисля, че описах в най-общи линии манджите в Япония. Предполагам, че се питате как се изхранвам аз. Отговорът е простичък – аз си имам Ники. На онези, на които не съм успяла да се похваля, сега е моментът да спомена колко е прекрасен готвач е той (виж снимка 25). Прави ми всичко, което може да се вари или пържи, защото нямаме фурна. Цар е на кюфтенцата, пържолките, пържените картофки, боба с наденица, лещата, спагетите, пилешки хапки със задушени зеленчуци и много други вкуснотии.

И аз се понаучих малко де. Като доказателство мога да покажа снимката с моята торта за Никиевия рожден ден (виж снимка 26) – три слепени бисквитки и свещички отгоре. Нали съм изобретателна?:))))

И сега, след като ви разходих из всички основни ястия, вместо десерт ще обърна внимание на снимка 27, която представлява кайма точно за две кюфтета. Снимката е направена в деня преди Свети Валентин и затова каймата е във формата на сърца. Много са забавни тези японци, да знаете!

Всичко, което не успях да опиша в това писмо, ще ви кажа на живо вкъщи, защото треперете и се пазете! От 21 септември ще можете да гледате и по вашите екрани филма:

„Ваша г-жа УкРайна Токийска“

P. S. Ако някой има желание да му донеса нещо, да каже сега или да замълчи завинаги. Мога да донеса почти всичко с изключение на гейша, самурай или самурайски меч, джип Сузуки и някои други неща.

Posted in Културни, Чуждоземни | No Comments »

Здравейте, мили мои!

Искам да ви опиша как отпразнувахме Великден в Япония.

Тази година колежката на Ники, Изуми¹, за първи път прояви желание да види що за празник е това и откликна на поканата ни да дойде да боядисва яйца с нас и после заедно да отидем на църква. Специално ще приложа към писмото моя снимка с Изуми, за да видите как се чувствам аз сред японките – като Гъливер в страната на лилипутите. Стърча с една глава над нея и то при положение, че не съм на ток, стъпало или нещо, което изкуствено да променя разликата ни. По улиците обикновено аз съм най-високата не само сред японките, но и сред японците. Често се чувствам необичайно висока, едра, голяма и тромава. И много добре разбирам германката от курса ми по японски, която каза, че когато по някаква случайност излязла с компания сумисти, най-после отново се почувствала жена и на мястото си, т.е. като част от по-нежния пол. Но няма да се впускам в повече подробности.
Изуми каза, че ще доведе двама свои приятели, за да боядисват яйца с нас и да им покажем великденските традиции. Единият се казва Шин’я и е професионален флейтист, не на обикновена флейта, а на традиционна японска. Сподели трудностите на японски музикант в съвремието и се оплака как днешната младеж не се интересува и не почита старинната музика. Оказа се, че е слушал български родопски песни, чувал е за Мистерията на българските гласове и др. С Ники се почувствахме много погъделичкани от неговите познания. Другият приятел на Изуми се казва Масао, което аз нетактично обърках с Макао, град в Китай, бивша португалска колония. Добре, че той не се обиди, а попита дали за българите е трудно да запомнят името му, дали комбинацията е сложна. От своя страната ни обясни, че нашите имена не са трудни за японците. Малко ми е трудно да им повярвам, понеже като не правят разлика между „р“ и „л“, което в случая на Ники може да промени името му само на

 

Никорай, но в моя случай придобива съвсем друг смисъл:). Масао се оказа професионален … студент. От 12 години все това прави и то в частния стоматологичен университет на Ники, където годишните такси за обучение са много солидни. Оказа се също така, че живее на съседната улица, комшия, и е много любознателен да научи всичко за празника. Той беше добре запознат с източната и централна част на Европа, защото преди няколко години предприел пътешествие до Прага, наел кола и обикалял из Чехия, Словакия, Австрия.

С Ники извадихме паниците, хапчетата и ампулите боя за яйца. Какво щракане на фотоапарати, какво ахкане и възхищение беше когато пуснахме хапчетата и те се разтвориха пред тях във водата. Направо се почувствах като магьосник, който вади заек от шапката.

Голяма атракция можело да се получи от боята за яйца. Да не повярва човек, че нещо толкова обичайно за нас (имам предвид европейците), за японците си беше като среща с полуизчезващо племе от далечна земя:) За тях яйцето може да бъде само сварено, сурово или полусурово, но кой да се сети, че може черупката да се оцветява?:)) Когато пристигнах учудването ми беше голямо, когато разбрах, че в тукашните магазини се продават сварени яйца в пластмасова опакова (най-често по едно), ако някой огладнее и му се дояде. И не стига това, но има автомати за сварени яйца, защото може да закъсаш и да няма магазин наоколо. Още по-странно беше да разбера, че някак успяват да ги продават и подсолени, т.е. обелваш си свареното яйце и в жълтъка вече има сол. Предполагам, че го инжектират, но на мене дори не би ми хрумнало да се поискам вече подсолено яйце.

Нивото на кеф се покачи още повече, когато им показахме, че може да се рисува с восък върху черупката, да се сменят цветовете, да се комбинират, техниката с памук и подобни. После извадихме тежката артилерия със снимки на майсторски изрисуваните български и украински яйца в Интернет. Накрая, когато стигнахме до историята на бижутера Фабереже, правил по едно яйце-чудо за руския император Александър III, вече ги бяхме спечелили за яйчената кауза окончателно. Колко много неща могат да се направят с едно яйце, а? Много им хареса, определено. Започнаха да проявяват инициативност при украсяването и дори се опитаха да нарисуват с восък японското знаме. Аз понеже не разбрах, че това е било намерението им, съвсем тактично възкликнах: „О, браво, Изуми, наистина прилича на фотоапарат!“ Какво да направя, че представляваше на червен фон, бяло квадратче с червена точка по средата – какво да си помисли човек? Но искам да се похваля, че успяхме да постигнем българското знаме.

След като боядисахме яйцата се снимахме. Въоръжихме си за борбата след църквата и им дадохме няколко да си занесат вкъщи, за да се похвалят на семействата си и се отправихме към църквата Свети Николай. Тя е най-старата православна църква в Токио и е била построена в центъра на града, на най-високия хълм. Днес, разбира се, тя вече въобще не е висока в сравнение с околните сгради, но е продължава да е достоен представител на православието. Като катедрален храм на японската патриаршия, службата се води от японския патриарх – възрастен човечец, който едва се крепи. В храма всичко беше уредено спрямо местните правила – всички влизат, нареждат се плътно в редички един зад друг и оставят пътеката свободна, за да има място за повече хора и свободен път за излизане. Беше пълно – имаше много японци, но преобладаваха чужденците. Истинско предизвикателство е да познаеш този дали е грък, арменец, румънец. Не е толкова трудно да се познаят източните славяни, които белеят – тази руса коса, сини очи и бяла кожа трудно може да се сбърка. От друга страна са забележителни са етиопците, с техните прави черти на лицето, тъмна кожа и издължени фигури.

Нашите гости си купиха свещи и останаха очаровани от църковното пеене. В будистките и шинтуистките храмове се палят ароматни пръчици, а тук видяха храм пълен с малки огънчета и признавам, че ако се опиташ да го погледнеш през техните очи, е впечатляващо. Встрани от църквата, в едно малко базарче, възрастни японки (може би християнки) продаваха козунаци, боядисани яйца, кошнички с бисквити, кексчета и други дреболийки, който каквото е направил. На изхода на малкия базар се сблъсках с двама сумисти. Какъв късмет! Наистина си беше Великден! Гледах ги с широко отворени очи – бяха огромни! Не направо колосални! Много добре разбрах германката как се е чувствала до тях. И двамата бяха европейци, Ники каза, че единият е естонец, а другият – грузинец. Аз, разбира се, не успях да устоя на изкушението да се снимам с тях (прилагам снимката).

В полунощ свещениците излязоха от църквата и тръгнаха да я обикалят … шествието се проточи по улиците около църквата. Тъй като тя е сравнително малка, по традиция правят една обиколка на църквата и една покрай оградата на двора. Нашите японци просто онемяха … красота, шествие от хора със запалени свещи … Стараеха се да не им изгаснат свещичките (вече им бяхме обяснили), опиваха се едновременно с това да снимат наоколо … казаха, че никога не са виждали подобно нещо и казаха, че не са предполагали, че в Токио може да се случват подобни събития:)

Когато се върнахме в двора на църквата, патриархът каза „Христос воскресе“ на български, гръцки, японски и заедно със свещениците тръгна навътре в храма, но от насъбралата се тълпа в двора се чу едно „А на румънски „Христос воскресе“? Очевидно румънците не се оставяха да бъдат забравени. Един от свещениците се обърна и отговори подобаващо на румънски. Тогава вече нашите изтощени от емоции и впечатления японци решиха, че вече всичко е приключило, но ние ги подсетихме за борбата с яйца:) Ех, какъв купон – кой да предполага, че от това може да стане игра? Пък и да е забавна?

Всички си тръгнахме доволни – ние, че успяхме да им покажем част от нашия свят, а те че са късметлии и без да излизат от Токио са успели да видят нещо толкова екзотично. Кланяха се и благодариха много дълго време:)

Ваша г-жа УкРайна Токийска

Posted in Културни, Чуждоземни | No Comments »

Здравейте, мили мои,

За много години на всички, на които не съм честитила още! Твърдо съм решена сега на един дъх да ви опиша какви са впечатленията ми от отбелязването на Нова
година в Токио, защото вече започват да ме заливат други впечатления и може да пропусна или да забравя. Нова година тук е голям религиозен и семеен празник. Подобно на софийските традиции всички “токийци“ заминават по родните си места за празниците. Училищата и университетите излизат в новогодишна ваканция и се връщат чак на 11 януари. Фирмите и институциите, които могат да си го позволят, празнуват със сигурност от 30 декември и се връщат на 6 януари. Без отработвания, без спорове. Така е – комунизмът тук е построен!

Може да се каже, че за неговите така или иначе 32 милиона души население, градът опустява. Много от магазините са затворени, банкоматите не работят, защото те също имат работно време и, вероятно, нужда от почивка, всички останали апарати също – за напитки, цигари, банани и др. Разбира се, някои животоспасяващи кафенета, ресторантчета, както навсякъде, продължават да работят, но е учудващо как се изпразва и опустява всичко. Чувството да се разхождаш из града е като в някое българско село от рода на Горни върпища. Вървиш по улиците и куче няма да излае. Но всички добре го познаваме, защото и в София е така.

Причината за това е, че Нова година е религиозен празник, време, в което трябва да изхвърлиш старото и да се приготвиш за приемане на новото. Къщата трябва да се изчисти добре преди настъпването на новата година, да се премете пред прага на къщата, вратите се украсяват с борови клони, бамбук и папрат. Задължително някъде в къщата се слага украса, нещо подобно на онова, което украинците наричат обериг (предмет срещу уроки), което за японците представлява композиция от оризови стръкове, папрат, хартиена гръмотевичка и оранжев плод – мандарина, портокал, всичко това завързано с червена нишка. Така получената украса се слага на вратите на магазините, на домовете и дори …. на решетките на автомобилите. Не бях виждала Лексус или Мерседес с такава украса на емблемата от времето на подковите по мерседесите при нас. Много е забавно:)

Традицията повелява да се посети храм в новогодишната нощ или през следващите почивни. Там свещениците и служителите раздават напитки и мочи (оризови питки на два ката, т.е. една голяма и една по-малка върху й, нещо като снежен човек без глава и все едно някой е седнал върху двете топки), събирани като дарения седмицата преди това. След определени ритуали, които не мога да опиша, започват ударите по гонга. Задължително са 108 удара. Не ме питайте защо точно толкова, а не 109 или 107. Нямам представа:) После наредените в опашка японци могат да стигнат до дървения сандък, поставен на входа на храма, да хвърлят монета, за да ги чуят боговете, да кажат новогодишното си желание и да плеснат два пъти с ръце. Храмът се възползва от шанса да предложи и други възможности за харчлък на посетителите. Служителите изработват дървени плочки, на които има нарисувано животно, под чиито символ ще премине следващата година. Съвсем естествено е, че тази година всичко и навсякъде е зайчесто и зайчасало. Срещу скромната сума от 5 евро можете да си закупите подобна плочица и да си напишете новогодишното желание на обратната й страна (споменавам умишлено цената, защото ми направи впечатление, че на панаира почти всичко струва толкова ….. или повече, разбира се). След което можете да я поставите на едно голямо пано в храмовия парк. Непосредствено след централните порти се продават късметчета против уроки, които са малки платнени торбички със звънче или с нарисуван някой йероглиф, който ще ви предпази от болести, нещастия и други пожелания.

На друго място служителите на храма наливат от подареното им саке в много плитки купички. Принципно не го продават, но всички си плащат нерегламентирано, т.е всеки колкото пожелае. Дарове за храма могат да се донесат и в по-значителни размери, не е задължително да са само оризови питки и питиета. Очевидно е, че богатството на свещениците не се поддържа само с добри пожелания. Всичко си е търговийка и никой не намира нищо лошо в това.

Спокойното пляскане с ръце и звъна от монетите продължава чак до изгрев слънце. А когато то започне да изгрява – кой би очаквал подобна тръпка, подобно вълнение у малките японци, които вадят големите професионални японски (и никакви други!) фотоапарати и започват да щуро да снимат. Ще кажеш, че досега не са виждали изгрев:)

Няма значение какви са по убеждения – шинтоисти, будисти – всички отиват в храмовете да се помолят. Преди да го видя бях чела много по въпроса, слушах разказите на чужденците, които живеят тук и дори наблюдавах подготовката на панаира около храмовете. Но все пак си е преживяване. Бях много доволна, че и за Ники е такова, защото това е първата му Коледа и Нова година тук. Досега винаги се е връщал в България.

Ще ви разкажа по-конкретно за един много значим за Япония храм, който посетих аз, ябълката на раздора между Япония и останалите азиатски страни – Ясукуни. Това е шинтуистки храм, където за разлика от повечето подобни места, не се почитат ками, а душите на войните, загинали за Япония и императора, а освен това и някои осъдени на смърт японски военнослужещи. Върховното божество на храма е Императорът на Япония. Китай и Южна Корея, окупирани от Япония през първата половина от XX век, също и по време на Втората световна война, смятат храма за символ на японския милитаризъм, а посещенията от страна на официални държавници – за обида към жертвите на японската агресия. Ето защо ежегодните посещения на от най-пламенните и известни поклонници, бившия японски премиер – Джуничиро Коизуми, дразнят китайци и корейци. Те пък всеки път изпращат протестни ноти, дори в една такава нота от Пекин, поклонението се определя като „равносилно на отдаване на почест на нацистите, осъдени по време на Нюрнбергския процес“. Следващият министър председател Шиндзьо Абе се отказва да посещава храма, за да не провокира повече конфликти, но подарява символистичен подарък на храма – бонзай. По този начин успява да избегне поредните препирни, показвайки, че почита паметта на загиналите във войните японци.

Храмовият комплекс се състои от храм, открита сцена за театрални представления, музей на реликви от войните (има и истински самолет на камикадзе!!!), прекрасна градина с езерце, водопад, шарани, патки, апарат за продажба на храна за шараните, мостчета, плачещи върби … красота, алея с паметници на животни, загинали по време на войните (кон, куче и гълъб), учебни зали, открита сумо зала, музей на ковачницата на храма, в която до 70-те години са изработвани мечове по стар метод за обработка на стомана. Много е впечатляващо ….. наистина.

Пътят към храма е доста живописен и хубав, няма да се впускам в описания, а направо ще ви предам какво бяха опънали там японците – палатки, подвижни кебапчийници, стрелбища, игри и всякакви подобни съоръжения. Приличаше на събор на някое село. Не, всъщност на няколко събора на повечко села. Аз бях особено доволна, защото стрелях на стрелбището и уцелих два пъти (не случайно бях известна в детството си като Рени Шетърхенд, дори имаше и определение „ренихенд“) – свалих си бонбонени цигари и бонбонки:) Ники удостои руския щанд със закупуването на пирожка. Продаваха още пелмени, борщ, руска водка, шишчета, имаше италианска кухня, варени картофи с масло, захаросани ябълки, захарен памук – мнооого хубави и весели неща. Е, разбира се, че преобладаваше японската манджа – риба, окономиаки, якитори (шишчета), октоподчета и други неща, които не ям:). Ако си мислите, че е имало суши в изобилие, ще ви разочаровам. Нямаше. Сушито не е чак толкова разпространена храна.

В двора, по-точно на паркинга на храма видях колата, в която се влюбих от пръв поглед! Какъв Шевролет! Каква кола! Страст! Сила! Мощ! Конски сили все едно си впрегнал колесница с 400 коня! Какви гуми! Каква предница! Какъв блясък!….. Да, много е хубав! Ще гледам да приложа и снимката за всички онези, които не съм облъчила с хвалебствията си относно червения звяр.

 

 

 

 

За малко успях да се насладя на театралната постановка на откритата сцена. Много е традиционна, историята е нещо от рода на лошия бог, който спрял облаците над Япония, а добрата принцеса с песни и красотата го увещава да ги пусне и разбира се, успява. Всичко това е съпроводено само с песни, многозначно мълчание и още по-символни движения. Не искам да омаловажавам изкуството им – най-вероятно нищо не бих разбрала дори да дръпнат някой многословен японски рап или много интересни разкази, но това не ми помогна да издържа повече от 10 минути.

Панаирът около Ясукуни и въобще посещението на храмовете от японците продължи до 5 януари, почти денонощно.

Относно моето изкарване на Нова година – беше чудесно! Поканиха ни в една неоткрита все още българска механа. Ентусиастите, които я откриват са Владо и Кенджи – българин и японец. Владо е завършил руска филология и е роден в …. Киев (какво да правиш – съдба си е моето!). Работил е известно време в другия български ресторант в Токио – „София“, където храната била „каращисана“:))) Персоналът бил изключително небългарски, а главният готвач внесъл собствените си разбирания за българската кухня – например тараторът според подобрените, ъпгрейднати виждания е с лук, вместо чесън, магданоз, вместо копър, долива се и прясно мляко към киселото, а по желание може да се добави и малко пилешки бульон, от друга страна кюфтетата се сервират с кисело мляко (което е облекчение, при положение, че иначе ги сервират със сладък сос!) и други. Така се възмутил от храната, която се предлага там, че се намерил с Кенджи, много симпатичен японец, живял 15 години в България, че решили да отворят истинска българска кръчма.

Относно Кенджи не бях попадала на подобно чудо, но на! Вече видях! Кенджи е заминал за България през 1991 година и е преживял спирането на тока, на водата, опашките, купоните, кризите. Така добре си поговорихме с него, дори с известна носталгия, за изминалите години. Работил е като музикален продуцент на български групи, което беше причината да осигури доста хубава българска музика за купона:)

Желая им много късмет на момчетата. Правят го с много желание и любов. Това са основните съставки, за да им потръгне.

На събирането бяхме общо 15 души, защото бъдещата механа е мъничка, подобно на другите японски кръчми. Бяхме българи, украинец (нужно ли е да споменавам, че винаги си намирам поне един!!!) от Харков (трябва да го посетя този град), французин (много са мили тези французи – винаги, когато им заговориш на техния език казват, че говориш много добре – прекрасни лъжци) и, разбира се, японци.

Изкарахме прекрасно – смях, песни и игри и … приятели добри:)) Голямо друсане на хора му ударихме. Оказа се, че французинът умее да танцува сиртаки, опитахме се да обучим японците на право хоро и в резултат се получи малко пого, но, както се казва, важно е желанието.

Вечерта беше белязана и от още едно събитие – дойде полиция към 2 часа през нощта. Не влязоха, просто казаха, че съседите са помолили да намалим музиката, поразпитаха кога ще се открива заведението, каква ще е кухнята и си тръгнаха. Много бяха учтиви. При положение, че в околията не се чуваше дори скрибуцане на врата, а ние си бяхме шумнички, мисля, че съседите са изтърпели повече от нормалното:)

Мисля да приключвам писмото си, да кача няколко снимки, защото вече получих оплаквания, че пиша прекалено дълги писма:)

Целувам ви и ви желая успешна нова година!

Ваша госпожа УкРайна Токийска

Posted in Истории-Пътешествия, Културни, Чуждоземни | No Comments »